ВЪЛЦИ

Панчо Михайлов

Той иззвъни нервно; отвориха му веднага. Някъде от стаите долитаха скокливи звуци на радио. Стана му неприятно - музика и глад. Една едра слугиня, много и на петна напудрена, с шарена кърпа на главата, вежливо го попита:

- Какво обичате, моля?

- Господин Фингов вкъщи ли е?

- Кой го търси?

- Коста Иванов, бай Коста… Така му кажете, един негов приятел - и той се запъна.

- Да не би…? - искаше да каже „за служба да го дирите?”

По хитрия пламък на ведро сините й очи той долови това и побърза да се извини.

- Не, искам да го видя… Познат ми е от детинство, съученици сме били…

- Моля, - и с една съмнителна усмивка го покани тя в приемната.

Остана сам. Заразхожда се из стаята по мекия килим. Бегло оглеждаше стените, огледалата, портретите - неговия, на жена му и двете малки момиченца… Ето как се нареждат хората - помисли си той. Собствен апартамент, мека мебел, картини, вази, библиотека…

А бяха съученици. Добри беше посредствен. Не се учеше, често получаваше слаби… После се захвана с политика, стана партизанин (т. е. партиец - бел. ред.), влезе в парламента, забогатя. Взе млада жена и…

Радиото спря. По коридора се чуваха звънливите гласове на децата. Някой ги гонеше. Те се заливаха от смях, като че непрекъснато ги гъделичкаха.
Но скоро се отвори някаква врата и един строг от дъното извика:

- Шт, тихо там… Баща ви работи. ах, и ти, Мария, си се вдетенила.

После, след къса пауза прибави по-меко:

- Хайде, деца, вървете в градината на въздух… Сами.

- А топката да вземем ли, мамо?

- Да, вземете и топката, но без крясъци играйте.

- Добре.

После всичко утихна. Само часовникът цъкаше - ситно, сребристо, като с капчици вода.

Сега детският смях долиташе от градината. Той погледна през прозореца - двете момиченца бяха в чисто бяло облечени, косите им прибрани в широки червени панделки. Топката минаваше от една ръка в друга така бързо, че той не можеше вече да я следи. Някакви златни слънца затанцуваха пред очите му.

Отдръпна се. Седна. Зави му се глава. От глад, може би, или… от преумора. Целият предиобед беше на крака… От врата на врата - молеше, питаше, разпитваше, искаше. Но все напразно… Какви бяха станали хората - алчни, нервни, себелюбиви. Не признаваха човешките закони. Вълци!…

Мисълта му работеше бързо, трескаво, като стрелката на препуснал автомобил… Тези деца имаха и хляб, и дрешки, и градинка, и топка, и кой знае още колко играчки по стаите! Лицата им светли, розови, пълни - от доволство ще се пръснат.

А неговото - постоянно болнаво, слабичко, жълто. Нали чуждите жени го отглеждаха! Майка му не изтрая, още на третия ден умря. Сега, ако не му помогне този приятел - да се самоубие ли? Или да продължава да се бори?

Една врата хлопна. Той повдигна глава- ослуша се. Енергични стъпки приближаваха. Обувките скърцаха. Скоро се отвори и вратата на приемната.

Една стройна руса жена се показа. Лицето й чисто, бяло, сочно, а косите - подстригани като на момче. Тя като че се почуди, едва разтвори силно начервените си устни и лениво, със запъвания, проговори:

- Мъж ми ли очаквате, гос-по-ди-не?

- Да - и той се помъчи да стане, но не успя.

- Извинете, много е зает… Знаете, разглежда спешните дела, оплаквания, та може и да се позабави… Ако обичате, наминете друг път… Утре към девет…

- Нищо, ще го почакам сега… Аз и без това нямам… Не се безпокойте, така съм свикнал, че…

- Добре - и тя дръпна сърдито вратата след себе си.

С някого заприказва тихо навън. И все така бързо и леко се отдалечи.

Значи не иска да го приеме и затова изпраща жена си. Нищо, ще почака час, два, а може и целия ден… Все ще дойде ред и до него… Нека, нека всички унижения изпие до край и после…

Последният опит, последният ден - черен, отвратителен, мръсен… И няма вече никога да се повтори това. Каква цена щеше да има животът на едно куче - неговият? Щом като всичко е загубил… И душата си.

Последен ден! Чукаха, забиваха се жестоко двете пламенни думи в мозъка… Не му позволяваха друго да мисли. А детето на кого ще го остави? Нямаше ли и то - слабо, безпомощно - да го последва? Или все ще се намери някой, който да се погрижи.

Пак се яви госпожата - вече с шапка, прилична на каска, обкичена покрая с бели пролетни цветя. Косите й на малки полукръгчета се подава из нея.

- Знаете, мъж ми излезе, набързо го извикаха… така, че утре - така, заповеднически изрече това тя и почака, докато се изгуби из широката пътна желязна врата превитият му гръб, парцалите, мизерията, гладът…

1938