СЛОВО ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
Няма земна и човешка сила, която да победи българския народ. Тая вяра не се ражда само от привързаността ни към рода и земята, а и от вечната истина, че никога забрава не може да покрие нравственото дело. Какво би станало с нас, ако не бе избухнало Априлското въстание? Тогава, кой щеше да поведе борба срещу дивата тиранична сила и кое е онова, което би ни накарало да възлюбим народа? Как бихме се измъкнали от отчаянието и как бихме повярвали в българския род, ако бунтовникът не беше се родил като син на саможертвата?
Делото на въстаниците от 1876 година не е случайна страница от нашата история. Тя е най-високият връх на народния живот, който е нещо повече от история и пример за подражание, който е плът и кръв на безсмъртния и достоен човек. Над мрачната бездна застана един прост народ, изпълни я с живи тела, изравни я, за да стори път на божествената правда и човешката свобода. От безплодната пустиня на нищите духом той направи творческа вселена, като превърна камъка в любвеобилно сърце и риданието в песен на оплодяването.
Чрез саможертвата се изяви геният на българина. Там някъде, в праха на миналото и в знаците на мъртви надписи, се криеха стъпките на нашите прадеди. До нас достигнаха увехналите листа на спомена, и нищо нямаше да остане от тия стъпки и спомени, ако делото на въстаниците не бе ги покрило с могъщата си сила. Васил Левски осмисли държавническата мъдрост на Бориса, Симеона и Иван Асена, а Христо Ботев утвърди силата на българското слово, като сила на непобедим меч. Какво би станало с нашата вяра в човека, ако народът не бе отхранил героя и поета, като вестители на свободата и правдата? Как щяхме да се откъснем от обръча на змията и да почувствуваме сиянието на творчеството върху лицата си?
Априлското въстание направи от българите вечен народ. Онова, което беше покрито с мрака на робството, не е било нищо друго, освен живия огън на народния дух. И от този жив огън се излъчи светкавицата на бунта и светлината на мирния живот на труда. Всички разбрахме, че светът принадлежи на онзи народ, който го осмисля и украсява с нравствени дела. Няма зла и добра съдба, а има само дело и безплодна смърт.
Знаем ли ние началото и края на бунта? Можем ли да обхванем с разума си границите на народния дух? Какво сме ние днес, ако не рожба от утробата на Априлското въстание? Не превърнахме ли родната земя от „юдол плачевна” в обетованата страна? Можем ли да вървиме напред, да дишаме въздуха на бащината къща, ако не сме венчани неразривно с гения на въстанието? Чрез пролятата кръв на героите ние повярвахме в силата си като народ. А доброволната смърт на всички връстни и невръстни, виновни и невинни ни свързва с вечността, в която ние, в изпълнение на предопределението, трябва да вървим на челно място.
Какъв е днес нашият свят? Имаме ли самобитен образ, който може да остане в най-трайното дело на земята - в културата на човечеството? И ако действително имаме, как ние самите си представляваме този образ? Какви са тези творчески сили, които са посочили неговата нетленна трайност? Всички сме излезли от делата на героя и поета. Ако можем да опростим съзнанието си, духовната си същност в една единствена точка, ние бихме я различили само като скъпоценна капка от кръвта на героя. Бихме определили нашия културен свят само като свят на гениалния поет.
Какъв е духовният кръг на българския народ? Евангелистите на нашата култура са Отец Паисий, Любен Каравелов, Христо Ботев и Иван Вазов. Те стоят на четирите краища на българската земя, като ангели хранители, и с делото си ни свързват с народа. Във всички страници на българската млада култура личи дъхът на въстанието - преклонението пред подвига, саможертвата за свободата и любовта към вечния народ. И преди, и след въстанието ние сме върху плещите на народа и в пълнокръвното сърце на свободата. накъдето и да се обърнем, ние ще срещнем великото дело на героя и вдъхновеното слово на поета.
Никога не ще прехвърлим границите на подвига, ние сме вътре в сърцевината му. Ние не смеем да отминем бунтовното слово, защото то е определеност на духа ни. Щом се откъснем от инстинкта на народа, който е родоначалник на мъдростта и скъпоценен съсъд на творческата сила, ние преставаме истински да живеем. Априлското въстание откри изворите на вдъхновението и даде тласък на културата ни. Всичко наше получи безсмъртната си сила от него. То стана стожер на всички български поколения, като ги въоръжи с непобедимото оръжие на духа - с творческото слово.
Ние никога не ще можем без изобличенията на Паисий, без вярата на Каравелова, без безсмъртната любов на Ботева към героя и народа и без родолюбивото въодушевление на Вазова. Без това никога не бихме възлюбили земята, народа и свободата. Чрез тях ние усетихме личното си величие и родихме надеждата си, която ни води към подвига на мирния творчески труд. Българинът разбра, че е силен, когато люби свободата; мъдър, когато вярва в мисията на народа; велик, когато отхранва подвига в сърцето си.
Животът се движи напред от човеци, за които съмнението е мъртво. Всяко нещо, което ни кара да се съмняваме в силата му, е лишено от безсмъртие, и никой не вярва в него. Априлското въстание ни вдъхна вярата в народа и свободата. Свободата стана огнище, в което непрекъснато се разпалва любовта ни към Родината. Каквото и да измислим, не ще затъмним величието и славата на това чисто, народно дело. Така ние сме свързани с веригата на славата, и докато свят светува, българинът няма да престане да действува героично и славно. И горко на ония поколения, които се усъмнят в заветите на Априлското въстание.
Бесилката, ятаганът, тъмницата и куршумът възвеличиха подвига. Утробата на българката биде разсечена, и с тая света кръв се миропомаза челото на свободата. Майката пожертвува рожбата си, като я обрече на заколение, а бащата сам, като вековен корен, се изтръгна от земята и то, за да ни покажат, че трябва да имаме само една любов - любов към Бога и народа. Черквата, къщата, нивите - всичко се предаде на плен и пожар, за да изгори съмнението в подвига. Нямаме право да се тровим с чужд квас, когато нашите корени са заякнали чрез геройската и невинна кръв на славен и безсмъртен род.
Ако всеки народ излъчваше от себе си слънце, нашето слънце щеше да отскочи на небето в деня на Априлското въстание. То би кацнало навръх Стара планина и оттам би давало живот на всички отрудени и онеправдани народи. Тогава ние бихме чули, че птиците небесни пеят песента на свободата, че шумът на горите възхвалява смъртта на героя и поета и че житното зърно се охлебява от кръвта на българския народ. Ако наистина се съмнявахме в делото на въстаниците, бихме умрели, преди да се родим. Никой от онези, които дадоха себе си, не се е съмнявал в нас - дошлите след тях. Те търсеха свобода и правда не за себе си, а за нас, незнайните и недостойните. В предсмъртния си час те не извикаха: „Господи, пощади ни, за да животуваме на земята!”. А написаха с кръвта си: „Смърт или свобода! Да живее народът!”
Готов ли е бил тогава народът да се бори с всички сили срещу робството? Историята бележи, че не е бил готов. Историкът сам вярва в тази лъжа, защото се е усъмнил във великата смърт на героя, поета и невинния. Там, където е умряло съмнението, не може да се отрича готовността. Защото историята иска смъртта на всички, за да отбележи налице готовността, когато са загинали избраниците, предопределените? Та нали животът се движи напред само от делата и подвизите на вярващите в победата и саможертвата? Щом се е родил героят на саможертвата, значи, че целият народ е свързал съдбата си с неговата. И за него няма друга участ, освен участта на героя, и друга готовност, освен да следва героя във вечността.
Тогава никой никого не попита: „Къде отиваме? Къде ни водите?” Всички знаеха, че отиват на заколение. В борбата те не се надяваха на меча и пушката, а само на гърдите си и великата смърт. За тях невъзможното не съществуваше, защото знаеха, че няма нищо невъзможно за оная глава, която се е решила да се отдели от раменете. Те не проливаха своята кръв, а кръвта, която се движеше в жилите им с вечния удар на деди и прадеди, със силата на духа, който им завеща борбата за правда и свобода.
Затова Априлското въстание е винаги в нас. Онзи, който мисли, че може да се отскубне от родовите му прегръдки, не е разбрал нито народа си, нито пък за миг е престанал да бъде роб. Горко на поколението, което ще се усъмни в силите, които са осъществили великия бунт. То отново ще застане начело на мрака, за да покрие с него не само лицето си, но и земята на своя род. След подвига, в чест на славната и божествена народна свобода, българинът не бива да живее леко и повърхностно. В оня светотатствен миг, когато излезем извън кръга на родовия подвиг, ние сме загубени. Веднага ще се нахвърлим със стръвта на всички страсти върху Родината и, вместо хляб, ще ядем живото тяло на героя и, вместо вода, ще пием кръвта на народа мъченик.
Всякога и навсякъде трябва да носим вест за българина. и това няма да бъде дело на гордостта, нито родова себичност, а само на лишената от всяко съмнение вяра в народния дух. Няма народ на земята, който така съвършено да е очистил делото си от суетата и грубата страст. Всичко онова, в което нашият народ е вярвал, е достояние на човечеството, е смисъл, същност и украса на творческия дух. Неговата борба не е била за хляб, а за свобода. Вярата му не се е подхранвала от силата, а от човечността. Не е надявал да спечели богатства, а да прочисти пътя на творческия дух. Никога не е смятал, че тиранинът може да измести Бога от сърцето му, и затова всичко е вършил от любов, а не от корист…
Нужно ли е на някого това закъсняло слово за Априлското въстание? Не съм ли аз последният, който е почувствувал здравите му вериги? Дали с тези слова, недостойни за великия подвиг, не се опитвам да догоня отминалите напред свои братя? Не зная. И като дете, което са го отлъчили от майка му, аз се губя из мрака и диря смисъла на своя незначителен и беден живот.
При никого няма да отида и никъде не ще се върна. Пред очите ми непрекъснато блести сиянието на българския дух, и аз го виждам как ме обгражда да ми покаже, че няма сила, която ще го победи. Никой не обича моята трапеза, но аз си я обичам. Тя е сложена за всички, и се радвам, че мога да я украсявам със сухия, но честен залък на дедите си…
А вие, безсмъртни апостоли и създатели на Априлското въстание, не ме укорявайте, задето дръзнах да застана под великата ви сянка. Зная, нямате нужда от словото на един безпомощен пътник. Наистина, кой би разбрал вашето безумие, тъй ярко и славно изразено чрез всеотдайната любов и дълбоката вяра, в името на народната свобода?
Стига. Простете, че с мъка отстранявам изкушението, което така настойчиво иска да направи от сърцето ми гнездо на съмнението!
сп. „Изкуство и критика”, април, 1939 г.
