Змей Горянин

Те слизат по стръмните сипеи, по обрасналите с глог склонове, по тъмните усои. Идат откъм Бузлуджа.
Блестят цевите на дългите шишанета, по кривите саби се стичат едри, черни капки, над зашумелия букак се носят сиви облаци барутен дим.
Не шумят стъпките им по капналите листа, и песента им не отеква в сивите чукари на Балкана. В очите им не грее любов и вяра, устните им не се свиват от ярост и омраза.
Те идат студени и спокойни, като мъртви.
Те идат безмълвни и неуловими, като призраци.
А са живи!
Не ги ли води сам Караджата?
Запитайте орлите. Те бяха негови побратими тогава. Те бяха негови пътеводители към висините.
И го познават.
Запитайте ги, за да научите колко е кратък пътят към свободата.
Ала колцина тръгнаха по него?

*
По билото на планината пълзят сребърни мъгли. Тежки мъгли закриват снежните чела на Юмрук-чал и Вежен, като тежки мисли.
За кого мислят върховете?
За орлите и за техните побратими.
За светлия Бенковски.
Нали сам Бенковски е застанал над върха, прилепил е длан до челото си и впива поглед в равнините?
И не носи ли вятърът черната песен на страданието, на ужаса и безизходната скръб: „Кому ни остави, Бенковски?”

*
Вятърът е кърваво-червен.
В равнината горят пожари. Гори Алтън Калофер: защото златото се познава в огън. Защото из огъня се ражда Феникс. Нека изгори Алтън Калофер!
Нали из неговото пепелище ще се възземе могъщ и величав духът на Ботйов?

*
Бялата луна се стопява в тънка пара.
На изток трепти зорницата. Тя е звездата на България.
Развиделява.
Не виждате ли в синкавия сумрак над софийското поле да се очертава силуетът на една огромна бесилка?
Не е ли тя бесилката на Левски?
А над нея някаква грамадна бяла птица размахва криле.
И отмереният мах е сякаш привет към развятото над Шипка Самарско знаме.

Орлово гнездо
26 август 1934 г.

в. „Литературен глас”, бр. 241, 1934 г.