Иван Коларов

ЗАЗОРЯВАНЕ

Синкав здрач. Безбрежна шир. И тихо.
Татък в далнината -
горди светлини нощта стопиха -
ей зори зората.

Буен бриз. Рояк вълни. И плясък.
Кипналата бездна
плисна ек от степите кавказки
и сънят изчезна.

Слънчев лъч. Разсънен бряг. И песен.
И земята яка
връх изправи в купола небесен
като меч в атака.

Вдига се Балканът-харамия:
буди го Русия!

КАЛИАКРА

Мръква се. Фарът на нос „Калиакра”
светва - угасва. Виж: точка - тире.
Точка - тире… И разнася из мрака
древна легенда, която не мре:

… Турски изедник забрал към харема
българки бели - четирсет моми.
Спрели. Аскера наоколо дремел.
Будни седели момите сами.

Дружно косите една в друга сплели
и запълзели безшумно в нощта.
Ей я скалата! И с вик полетели
в бездната, дето ги чака смъртта!

Точка - тире… Фарът хвърля искри:
- Българко, раждай таквиз дъщери!

ГРОБНИЦИ НА СЛАВА

Две могили твърдо вдигат ръст
на брега, на Франгенското плато.
Дреме над едната черен кръст,
бди над другата звезда в позлата.

Първата на краля Владислав
подвига отколешен опази:
в сеч с Мурад издъхнал величав -
вярата ни турчин да не гази.

Втората под себе си събра
костите на храбри комунисти:
паднали в епичната борба -
свободата клони да разлисти.

Две могили в топла гръд таят
славата на петвековен път.

1954

ДУНАВ

Пред очите на зоркия
снажен Балкан
ти блестиш,
като лента със цвят на разсъмване -
от гърдите
на първия дързък бегач
повалена
и в плавни извивки застинала…
И застанал отново
на тихия бряг,
аз унесено слушам
гласа на вълните ти,
сякаш той е
изконен и горд летопис
за двубоя победен
на племето скулесто;
и се свеждам,
и устни допирам до теб,
благодарен,
че някога ти си послужила:
за финал
на препусналия Аспарух
и за старт
на рождената моя
България!

СВЕЧЕРЯВАНЕ КРАЙ ОХРИД

Като зъл византиец
връхлита тук залеза,
отразен
в огледалното Охридско езеро:
и клепачът навъсен
на черните хълмове
бързо скрива
окото червено на залеза.
Не присъствам ли аз
на едно ослепяване
на деня,
чийто поглед е вперен
във бъдното?
О, не вижда прегръдката той
под чинарите,
нито конника,
лудо препуснал по билото,
ала чува весла -
и ритмичните удари
се роят
в непрогледното Охридско езеро,
сякаш крачи в нощта
Самуилова армия.
и денят,
чийто поглед жадува
за бъдното,
тръгва сам
с ослепените българи,
за да стигне отново
до изгрева!

Охрид, 1959

ЧОВЕК

На Светозар

Едно дете се учи да върви.

С несигурни, издраскани крачета,
с разперени ръце,
то крета
по пясъка, към волните вълни.
Поти се то под палещия пек
и пада, и се удря,
но не плаче,
не моли, не пълзи, а крачи…

Едно дете израства във човек!

СНЯГ

Стели се бял и чист над хижи и поля
и щедро разгъни завивката си мека:
кокичето ще вземе твойта белота,
а твойта чистота - сърцето на човека!

ПЪТЕКА

Дълго се лутах в леса… Но открих
ивица тясна и тръгнах полека.
Зная, че води към хора добри -
лошите хора не правят пътека!

ЕПИГРАМИ

ЛОГИЧЕН КРАЙ

Протежиращият свърши на въжето -
бурето му ритна протежето.

НЕОЧАКВАН УСПЕХ

За да не бие на очи,
че от култура няма спомен -
той все загадъчно мълчи
и се прочу като… най-скромен.

ЗАВИСИМОСТ

Бързо се раздува щата:
бавно тръгнаха нещата!

РЕПЛИКА НА ПАИСИЙ

Ако сега преписвате романите,
тъй както нявга моята „История” -
в единствен екземпляр ще си останат те:
(че кой ще бъде жив да свърши втория!)