ЗАВЕЩАНИЕ
ЗАВЕЩАНИЕ
На Омур
Преди да тръгна
към невидимия черен край
на синята пътека,
ще ти прошепна къде съм оставил
на тъмнината вълшебния ключ…
Не намеря ли време да сторя това,
когато в тебе узрее мъжът,
тръгни в пространството на мойто житие,
върви към Аспаруха все така…
Поспри към някой кръстопът,
повзри се
в трепета на първата светулка;
тя ще ти покаже може би
скрития ключ къде да намериш…
Отключи!
До предела разтвори
насмолените врати на спотаения мрак!…
Едва тогава
душата ти ще бъде озарена.
НАЧАЛОТО НА ПЪТ
О, Тангра! Минало изконно!
Взрян те диря и усещам.
Докосна ли те, в плен изгарят
ръцете и сърцето ми.
На плещите си нося
товара огнен и велик;
на Дунава водите укротени,
пред шатъра с дивеча печен,
на Плиска дяланите камъни…
в жаравата съм аз
под босите нозе
на нестинарките неспирни…
Наместо взрив зареждам теб
в цевите на будното съмнение
и гледам с вледенена кръв,
без капка жал,
пронизаното зло…
О, Тангра! Мое минало изконно!
Крилете си аз вече оседлах.
МОЯ ЗЕМЯ
От слънцето разпалена
наклаждаш огън в сърцето ми.
Разпукваш щедро
зеленилото на пролетта във мен.
И лъкатушат
три орисници -
Марица, Янтра, Струма -
добрите светлини на утринта…
Оставят ми червени въглени.
По тях гадая аз
какви хайдушки пътища съм минал.
Земя!
Кълна се всеки ден
пред твойто слънце.
Душата си в тревата росна къпя.
Греба отмора, за да тръгна
и по света да разнеса
ония тежки мечове -
щастливи истини,
от твойта топла сила изковани.
КЪМ ПШЕНИЧЕНОТО ЗЪРНО
Едничко мое!
Бях гладен, много гладен.
И близки, и далечни
тогава бяхме много, много гладни…
Крадци оголваха класа ти
с кръст и меч, с проклятия.
Тогава
теб едничко скрих в цървула си…
Засяхме те
с любов и ревност
и поляхме засятото
ние, гладните, голите
с топла кръв и пот солена…
И през една безводна есен
ти завидно избуя…
Превърна се от смешно зрънце
в свобода и хляб.
Сега трохичка по трохичка
кълновете сбирам,
обичта си към теб
за да не загубя…
ПЕРУНИКИ
Изчерпах сили, за да те догоня…
Като че ли след призрак съм затичал…
Щом очи затворя,
две ръце - две бели перуники
докосват гладката повърхност
на моята умора…
Как тегли ме очи да притворя!
Боя се -
ще изчезнат двете перуники…
ОБРАТЕН ЗОВ
Не стъпвай,
не стъпвай с белите си ходила
по капките посети
моя кръв!…
Не стъпвай!
не искам,
макар и червени от болка по тебе,
да молят пощада
от твоите бели,
от твойте неуморни ходила.
НЕЗАБРАВКА
Не само пенестото вино,
не само пламналия спомен
събуждат копнежа по теб.
На всяка стъпка шепне тихо
една утеха,
ухаеща на вечна пролет…
Навсякъде духът ми се е сраснал
с тайните на твойта земна лудост.
И все едно ще сме
прегърнати
по пътя на забравата
без никаква забрава…
ИЗ „ИЗКОННИ ИЗТОЧНИ ВАРИАЦИИ”
V.
Виждал ли е някой пролет
със самотно цвете.
И не идва пролетта с листо едничко.
Една пчела не прави кошер.
Не може да пои поле
една-единствена дъждовна капка
и капка вино не опива никого…
Но капка обич,
бликнала в сърцето,
е предостатъчна да упои човека…
НАСЛЕДСТВО
Сякох червения мрамор на залеза
за фундаменти
на мемориалите…
С ноктите отрудени дълбах
и позлатих имената
на Левски, на Ботев, на Поп Андрей…
Озари ги утринният лъч…
Ден и нощ топя
в пещта на своето сърце
метали благородни
за монумента на безсмъртието…
Какво да ви оставя друго,
мои синове!…
