ЗМЕИЦА
На сърце ми си легнала ти, като люта земица…
Развържи ми ръцете, нозете, счупи ми оковите!
О, дай пак да размахна аз мъжка десница,
и в треви да излея, да стъпкам оковите.
Отвори на очите ми мъртвите клепки,
развържи, разтури ми магиите;
или пак превърни ме в жарава и пепел,
като прах ме развей по стихиите.
Не целувай ме жадно до кръв ти по устните,
не изсмуквай и сетния сок от сърцето ми;
аз съм станал веда, от живота напусната,
като свещи - сир восък - са жълти ръцете ми.
Отпусни ме да бягам от теб, самодивата!
Че не съм аз овчар, ни царят от замъка.
Та на змей ме превърна ти - до половината.
Виж ме - месо човешко съм, другото - камък е…
Развържи, разтури ми магиите,
че мъртвец ме оплака жив майка ми, клетата.
Че стои на колени невястата в нивите,
съжали се над малкото, виж го детето ми!
Не се радвай на техните сълзи, на моите,
че те чака възмездие тебе, жестоката!
Но не бягай, къде ме оставяш в усоите,
ах, без тебе, в ръце на съдбата - безоката!…
1933
