Рена Попова

Предпразнична тайнственост забулваше цялата къща. Малката детска стая се осветяваше само от свещите на коледната елха, цяла заляна от техния плам и блясъка на скъпите играчки, които поглеждаха из зелените клони към малките честити деца.
Ние, възрастните, наблюдавахме от съседната стая през отворената врата красивата елха, слушахме възторжените викове на децата и бяхме във весело настроение. Само един, с внушителна външност побелял господин, гостенин на хазаите, отвръщаше поглед от елхата, гледаше мрачно пред себе си и мълчеше.
Всички говорехме за ония чудни възторзи в детинството, които е будила елхата в нас, за мистичната тайнственост на тия възхитителни вечери, които и сега, заедно със съжалението за миналите честити дни, събуждат в празнична радост душата.
- А аз – каза внезапно старият господин, – ще кажа, че от една паметна вечер, която преживях на младини, елхата вече не е за мен източник на оная радост, която независимо от възрастта е позната на всички. Аз не мога да я гледам без ненавист и угризение, за разлика от вас, които я гледате разчувствани от възторга на децата и спомените на вашето детство.
Той млъкна.
- Драги приятелю – обърна се към него хазяинът, – и в мене всякога елхата буди един тъжен далечен спомен. Нека всеки на свой ред го каже.
- Това беше преди 20 години – започна господинът. – Цели два месеца стоях без работа и се намирах в едно безизходно, мизерно положение. Трябва да кажа, че се ожених твърде млад и имах две деца… Помня като днес, навън биеха тържествено камбаните за предстоящия празник. Мрачен седях в малката бедна стая и напразно обмислях изхода от отчаяното си положение. Като кошмари навсякъде ме преследваха начумерените лица на кредиторите, а тържественият зов на камбаните ми се струваше погребален звън…
- Татко, нали ще ни направиш коледна елха? – питаха моите любими деца, като обвиваха ръцете си около врата ми.
Жена ми тихо плачеше в къта. Аз обещах и излязох навън.
Вече тъмнееше… Сивото небе пръскаше снежни цветове над осветените улици и предпразничен шум се носеше навред. Широките блестящи витрини на магазините излагаха хиляди примамливи неща. Много хора носеха покупки и бързаха с честити и засмени лица. Премръзнал, аз вървях и в ушите ми непрестанно звучаха, като зов на погиващи, гласовете на моите деца:
- Татко, нали ще ни донесеш елха, подаръци?
Нещастни, те искаха подаръци, а аз нямах пари и за най-необходимото… Свят ми се виеше. Нима в най-възторжената, тъй дългоочаквана и желана от децата нощ, аз трябваше да се върна с празни ръце вкъщи?..
Свит и премръзнал, с насълзени очи, аз застанах пред осветената витрина на един магазин. Само с един удар аз бих могъл да сваля, макар и с ръка, обляна в кръв, стъклото и да измъкна подаръци за моите деца…
- Да крада! – озърнах се плахо наоколо, ужасен от тая мисъл. – Да прося, свит и унизен, да протягам ръка, тъй млад и силен. Това е позор, падение, не, по-скоро смърт!
Мислите ми бяха в хаос. От магазина излезе последният посетител, един млад, слаб човек, който носеше голям пакет с покупки и малка елха.
Улицата пустееше… Аз несъзнателно го последвах.
От осветените прозорци, обиколили обкичените елхи, поглеждаха лицата на засмени и щастливи деца. Аз бях почти без разум… Една ужасна мисъл ме мъчеше… Наближихме една тъмна, съвършено безлюдна улица… Бях цял под повелението на тая престъпна мисъл. Нищо не помнех, освен това, че не трябваше да се връщам вкъщи с празни ръце.
И стана нещо ужасно: аз се хвърлих върху господина, с един удар го повалих в снега, взех покупките и елхата и се затичах като луд към дома… И тази нощ моите деца имаха подаръци и елха. Това беше най-ужасната и мрачна коледна нощ, която преживях… Жена ми непрекъснато плачеше и отправяше упреци към мене. Чаках всяка минута да ме арестуват, защото нямах доблестта да се предам на полицията.
Минаха ден, два, месец, аз не бях обезпокоен от никого, а и местните вестници не съобщиха нищо за това. После, аз разбрах със скръб и съжаление, че онзи, върху когото се бях хвърлил подобно на гладен звяр, е бил тъй великодушен да ми прости в тая тържествена нощ на всеопрощение, мир и любов….
Минаха години. Аз станах богат, почтен, направих много благодеяния за своя грях, но не намирам спокойствие… Ако мога видя този човек и да чуя от неговите уста, че той ме е разбрал и ми е простил…
Той завърши, без да се доизкаже.
Всички бяхме разчувствани. Минаха няколко минути.
- Е, сега е ваш ред – обърнах се аз към хазяина.
- Аз няма какво да кажа, защото всичко е разказано! – каза той.
Гостенинът побледня, погледна го с широко отворени очи и после отпусна глава.
- Драги приятелю – обърна се хазяинът към него, – вашата жертва през тая нощ бях аз… Аз напълно Ви разбрах и простих, но никога не подозирах, че това може да сте били Вие, защото нашето тригодишно приятелство откри във Вас образа на истинския човек, когото аз високо ценя. Неприятният инцидент, който току-що разказахте, е нищо пред добрите дела, които сте направили…
Двамата приятели се прегърнаха просълзени. Часовникът бавно и тържествено отзвъни полунощ.
- Приятели, да пием! Това е най-честитата нощ в моя живот!.. – каза гостенинът, като обърсваше сълзите си.