ТОВА Е МОЯТ СВЯТ…
***
Това е моят свят… И моето богатство…
Едно море широко и полъх на мистрал;
това е моят дом - едно моряшко братство,
с което от години напълно съм се слял.
Не с корабни въжета към него съм привързан,
привързан съм направо със пъпната си връв;
живота ни прилича на вълнорез, забързан
във центъра на странен, край нас въртящ се кръг.
От край до край вода… Върти се хоризонтът,
върти се колелото на морската съдба.
Пътуват с нас окопът, и крепостта, и фронтът
под ветрове и слънце, под плясък на крила.
Това е моя свят - звънци, сирени, склянки…
И грохот на верига сред кипнала вода.
Зоват ни необяти от бури и стоянки,
а румбовете вечно са тридесет и два…
СЛЕПИЯТ
Опипвайки света на зрящите,
човекът бавно по земята крачи
и чука по душите ни с тояжката:
Сторете път, случайни минувачи!
Той търси брод през хаоса на времето -
без изгреви, без залези, без дати;
пленен от най-жестоката вселена,
в която няма път към светлината.
Той вижда други светове, преплетени
(там минало и бъдеще се сливат),
и сякаш преминава през предметите,
а сам не знае накъде отива.
Но ние знаем и вървим нахакано -
работим с лакти, ближния препъваме.
И изкачили стълбата донякъде,
в беззочието на света потъваме.
А той се чуди за какво се блъскаме.
Къде сме си загубили тояжките?
И ни подава длан на кръстопътите,
да ни помогне…
Той на нас - на зрящите!
ИЗТРЕЗНЯВАНЕ
И Христо Фотев - капитанът
на нашата флотилия от
книжни лодки,
отплава от брега на лудите…
Разказват, че делфините са плакали,
че гларусите са мълчали цял следобед
и че е спрял часовникът на гарата в Бургас.
Възможно е… Останалите барби
така жестоко бяхме се напили,
че не успяхме да се съберем на кея,
за да му кажем да запази маса
от другата страна на хоризонта…
Сега, преди да вдигнем тоста
за хората, които са в морето
(нали и ние също ще отплаваме),
отливаме най-сладкото от чашите
и пием цялата останала горчилка.
…А стигнем ли до песента накрая,
все някой ще се сети да напомни:
„И нека хубаво да пеем, барби,
защото Капитанът беше мълчалив,
обичаше да пие и да слуша,
но мразеше фалшивото звучене
на слаби гласове и силни думи!…”
НА МАМА
В тази нощ, през която всичките хора празнуват,
ние с теб ще изплачем сълзите на целия свят:
ти - за татко, когото от двайсет години сънуваш,
аз - за твоята черна забрадка и родния праг…
Мила майко, прости на сина си бездарен и грешен -
той е също самотен в големия каменен град;
малко повече даже, отколкото някога беше
със мечтите си селски, с големия куфар багаж.
Тази нощ, през която наоколо леят шампанско,
само в нашите баници няма три пъпки с късмет…
Утре заран, когато запалиш свещичка за татко,
премълчи тази нощ. Излъжи, че съм станал поет.
САМОЧУВСТВИЕ
На моите събратя по перо -
поетите маринисти
Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно…
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа - до коляно…
Изстрадани са всички мои образи,
които съм ловил среднощ на вахтите,
когато вятърът, съвсем разкъсал розата
на ветровете, духал е отвсякъде…
Били са всички тези бури, качката,
измокрените дрехи и умората;
и пръските, замръзнали на мачтата,
когато сме били далеч от хората.
Не съм добавил грам към преживяното,
дори нарочно съм смекчавал краските,
когато са ни били ураганите
и щорм е снемал от лицата маските.
Когато ни е идвало до гушата
и синьото е влизало в очите ни,
а слабите са бягали на сушата,
оставили на кораба мечтите си.
И затова не ме привличат сладките
сантиментални стихчета от пристана,
аз пиша върху картата с прокладките,
изстрадал всичко, всяка своя истина…
Изстрадал всичко, всяка своя истина…
Как странно е, че любовта остана!…
Морето в моя стих не е измислено.
Сторете път да мине Капитана!
