Александър Карпаров

Бавно се изкачвах по пътеката, която криволичи, отначало край самата река, и изведнъж над боровата гора почва да се извива нагоре в планината, а реката остава да лъкатуши долу в дефилето.
Съмваше се след стъпкитe ми и, когато стигнах горе при извора, звездите бяха угаснали и небето - избледняло. Лек утриник духаше от горитe на върха Яворец, който се беше пробудил и бдеше над всичко около себе си. Денят почваше. Слънцето надникна пламнало измежду два върха насреща, и после цяло се подаде. Росата блестеше пo листата. Въздухът беше свеж и влажен от нощта, която изцеди ниските леки облачета. Птицитe цвърчаха радостно и пееexa възторжено за новия ден. Хората тръгнаха пo пътеките. Стадата запъплиха. Брадвата на дърваря отекваше в гората. Утрото в планината, като момче яхнало неоседлан жребец, запрепускаше лудо, косите му се развяваха, то махаше ръце и викаше:
- Ето ме! Ето ме! Ида!
А вечерта като бабичка плачеше за вчерашния ден, долу в синкавата мъгла край боровата гора. Тя има дървена свирка и тихо си свири.
Минавал съм край нея и съм я слушал да свири тъжно и да плаче за деня, който си е отишъл.
Защо?
Дайте си ръцете напред. Разтворете си пръстите. Виждате ли как между тях минават дните и годините? Можете ли да ги задържите? Когато за последен път ни съберат пръстите и ни приготвят за дългия път, тогава няма вече какво да минава между тях, защото и последният ден е минал.
Така си живеех аз и се скитах из планината. Мислех си и търсех нещо, или по право нищо не търсех, а само ходех, гледах, радвах се и понякога си мислех за съвсем незначителни неща.
През нощта не можах да заспя и тpъгнax да отида при дядо Йонда. Той беше болен от няколко дни. Ние се бяхме сприятелили. Разбирахме се. Йонда беше един беглец от живота, а аз по работа се навъртах из онези места.
Трябваше да прекарам две-три години там. Да си кажа правото и аз бях един пропъден в планината човек, или един беглец и затова се разбирахме добре с Йонда. Лъжех селяните, че правя някакви проучвания на местата, за да не ми се чудят и смеят, като ме гледат, че се скитам из планината и говоря с листата, цветята, птиците и катеричките.
Има хора, които са избягали от света и се крият в дупки, издълбани в земята.
Вярвам, че сте слушали за тях и вярвате, че има такива хора.
Един кълвач бие с дългия си клюн една хралупа, и тези удари ми напомнят умереното тракане на часовника на моя дом в града, където и аз можех като хората да живея. Но защо не останах там? Може би и аз щях да се оженя и да имам деца, да им се радвам, да легна на пода, да пълзя на четири, а малките да ме възседнат и да викат със сладките си гласчета: “Дий, татко, дий!” Колко радостно щеше да бъде така!…
Тайнственото шумолене на гората ме притегля и в унес аз търся в нея златната къщичка, вещицата и малкото момиченце с червената шапчица, които, зная, никога няма да видя и все пак се лутам да ги търся.
Вървях и мислех за Йонда. Аз бях ходил при него вече много пъти. Когато той беше още здрав, ние седяхме двамата пред землянката му и пушехме. Говорим и се разбираме. Мълчим и пак се разбираме.
Аз живеех в съседното селце, долу край реката.

***

- Йонда, защо си се заврял в тази дупка? - пита го пътник, който минава нагоре, за да прехвърли планината и да се спусне на север към равнината и се е отбил от пътя да види Йонда.
- Така си ми е добре. Свикнах - отвръща Йонда и гледа пред себе си в далечината.
Гледа го пътникът, чуди се, клати глава и тръгва. Не знае какво да му каже. За Йонда той беше чул долу при ханчетата, и за това се беше отбил да го види. Всички, които минаваха през Борово, знаеха за Йонда. При него мнозина се бяха отбивали.
Криеше се той в землянката си нощем, а през деня, когато слънцето грееше, излизаше и сядаше на камъка пред дупката, или пък събираше ягоди, сливи, гъби, слама, папрат и шума, да си постила вътре за спане. Понякога се свре вътре и не излиза. Ако някой го викне, не се обажда. Надникнат, а той ръмжи отвътре като ранен звяр.
Разни приказки за него сновяха по пътеката, от землянката му до селото и оттам - по всички страни:
- В дупка живее като лалугер.
- Лежи на папрат и шума.
- Нощем го виждали край чешмата.
- Бяга от хората.
- Храна и дрехи му носят Геровци.
- Геровци на изполица му работят нивите и му секат гората.
- Кемери жълтици крие,
- Пуши пръстена луличка.
- Геровци му носят тютюн и хляб.
- Дрипи висят по него,
- Кожа и кокали е станал.
- Йонда яде корени.
- Много говори Йонда.
- Светия.
- Йонда се вампирясал.
- Йонда спи със змии.
- Йонда говори със самодиви.
Млади и стари думаха, думаха за него, па се улисаха в работа и грижи и го забравиха.
Йонда беше мъдър. Под веждите му две угаснали очи още гледат света, като през опушени прозорчета. Лицето му е като орница, а ръцете - изсъхнали като кора на стар дъб.
Прегърбен, свит, от никого нищо не иска, седи си пред землянката гърбом към запустялата къща, гледа пред себе си и смуква от време на време пръстената си луличка. Знае песните на птиците. Те също го познават и си говорят с него. Синигерчетата кацат по раменете му. Врабчетата му чирикат нещо и той им отговаря. Косове подсвиркват, сврели се в лещака край поточето, което бие водите си по камъните и бъбри все едни и същи думи.
Горкият Йонда, вече беше болен и по цели дни лежеше вътре в своята влажна и мръсна дупка.
Старите разказваха за него, че той на млади години бил левент и умен. Припечелвал много пари. Откарвал в полето добитък. Подбере двеста-триста брави от Балкана и ги закарва в полето, да ги продаде. Една есен се завърнал с жена оттам.
Хубава била Лета, като слънце. Момиченце му родила. Построил нова къща, хамбари и обори. Пръв бил Йонда в тоя край. Честно пазарувал, честно купувал, плащал и продавал. Портите му били отворени за бедни и богати. Гладни около него нямало.
Ратаите му сега са чорбаджии в Борово. Сирак бил. Никого никъде си нямал. Бащиния не му била оставена… Всичко сам си припечелил. Много тичал по работа и не знаел що е умора. Хамбарите му били пълни с жито и все нови ниви закупувал. Той често слизал в полето по търговия и по цели месеци не се връщал.
С Лета се обичали, детето му го радвало и всичко там вървяло като в чудна приказка. Но дошла онази страшна нощ и всичко съсипала. Тежък облак изсипал градушка и унищожил всичко в тази къща.
Върнал се Йонда уморен онази нощ от дълъг път. Не го очаквали. Изпреварил.
Рано свършил работата си в полето. Похлопал на своята порта - никой не се обадил. Повторил и потретил, но била подпъната. Прескочил през стобора. Викнал на кучетата, те лавнали, познали го и заскимтели. Вързани били. Завъртели опашки и се свили.
Нещо парнало сърцето на Йонда. Защо са вързани кучетата?
Качил се на втория кат.
Приближил стаята, където спели с Лета, ослушал се - тихо. Почукал. Спи - помислил си Йонда. Опитал вратата - заключена. Напънал по-здраво, викнал - не му отговорили. Чул говор и суетня в стаята. Кръвта нахлула в главата му. Бяс го хванал. Сърцето му забило като крилете на ястреб. Започнал да блъска вратата, хвьрлил се напряко с дясното рамо върху й и я изкъртил. Силен бил за пет дущи. Вижда: жена му свита на кълбо. Един мъж се спуснал в тъмното край него към вратата да побегне. Йонда се хвърлил върху му, хванал го за гушата, стиснал и го удушил. Лета в туй време се измъкнала и побягнала.
Събудили се слугите и детето. Дигнала се врява. Запалили лампа и познали кой бил удушения: - приятел на Йонда. Йонда го обичал, вярвал му и му помагал с пари за работа. В къщата си той го посрещал и сам го гощавал.
Предал се Йонда на кмета, водили го по затвори и съдилища и скоро го пуснали.
Като се върнал, Йонда дочул, че и детето му не било негово, не му приличало и го изпратил при майка му, долу в полето. Разпуснал слугите си, продал добитъка. Прогонил кучетата и те тръгнали по други стопани. Залостил портите и близо до къщата си, под хълмчето, издълбал една дупка и се заврял в нея с мъката си.
Света да не вижда. Светът да го не вижда. Хората се чудели и кръстели. Гледали го да ходи като в сън унесен, мълчалив, с отпуснати ръце, потъмняло лице и тъжни очи.
Йонда рухнал, затрил се от мъка. С никого не говорел.
Къщата му запустяла и дворът буренясал. Не я продал. Не искал да живеяг чужди хора в нея. Никой оттогава не стъпил вътре. Другия си имот беше дал на Геровци на изполица, те да го работят и, каквото изкарат, половината да му дават.
И почнаха се все едни и същи години за Йонда.
От дъждове и ветрове къщата се срутваше. Прозорците й бяxa изпотрошени и като празни очни дупки гледаха света.
И с Йонда стана същото, както с къщата му. Напуснат. Сам. Очите му бяха мъртви за света. Душата му буреняса. Старееше заедно с къщата. Сриваше се и вехтееше като нея. Нищо не очакваше, на нищо не се надяваше.
Една мисъл, един спомен от години овехтяваха и изхабяваха душата и сърцето му.
Глупееше и мъдрееше с една и съща глупост и с една и съща мъдрост.
- Нека опустее, пуста опустяла, къщата! Защо ми е? - чуваха Йонда да си говори сам, останал да старее в дупката.
От онази нощ снегът на тридесет Коледи побели косите му. Мъката с острия си клюн изкълва душата му и изби в сърцето му всички песни и радости.

***

Стигнах при хълмчето. Йонда не бе на камъка пред землянката. Надникнах вътре.
- Добър ден, дядо Йонда.
- Добър ден, синко, ти ли си? - едва шепне един глас, който иде изпод земята.
- Как си живял толкова години, Йонда? - искаше ми се да го запитам, но не смеех. Сърцето ми се свиваше от болка.
Присядам до отвора, той се примъква по-близо да ме види, и така се гледаме и мълчим, той отвътре, аз отвън. Йонда не бяга от мене, не се крие. Много не го подпитвам. Седим, пушим и гледаме небето, върховете, земята наоколо и слушаме птиците.
Погледнем се от време на време, без да си кажем нещо и после пак така гледаме наоколо и мълчим.
Отдолу от селото се чува гайда. Вихърът донася до нас свирнята. Сбор има на село. Празник е. Стар параклис има край село. И дядо Йонда някога е играл хоро там на този ден.
- Дядо Йонда, днес е Петровден. - Вслушваме се в гайдата. На хоро я извива.
- Ех, хоро нивгаш не остарява, хоро нивгаш не умира, - дума дядо Йонда и сълзи
се търкулват от избелелите му очи.
Йонда е мъдър. Йонда умира и не е забравил това, което му бяха сторили хората.
- Благодаря ти, синко, че дохаждаш при мене. С тебе ми е добре тъй да седя и си пуша лулата. Но и тютюня вече не ми се услажда. Свърши се тя, моята, няма да ме бъде. А и време си е. Знаеш ли какво си мислех нощес? Не зная откъде ми дойде туй: мъртвите не стават, защото живите ще им вземат местата. Мислех си все за това цяла нощ и, когато се зазори и чух, че петли пропяxa надалеко, задрямал съм и в съня ми някой сякаш ми шепнеше:
- Мъртвите не стават, защото живите ще им вземат местата.
Приповлече се едва навън и седна на камъка до мен. Гледам го - много е зле. Подпухнал, пожълтял и едва диша. Напьлни си пак луличката, защрака пак огнивото, запали прахан и засмука.
Слънцето хвърли жар над нас. Една бубулечка се изкачи по една тревица до мършавата ръка на Йонда и запълзя по нея. Йонда я гледаше и не я изпъди.
При него е спокойно и мъдро.
Тръгнах си. Йонда ми благодареше.
Не знаех, че за последен път говоря с Йонда от планината.
- Аз пак ще дойда, дядо Йонда.
- Дойди, синко. Но кой знае дали ще доживея да се видим. Хай, на добър час!
По пътя надолу си мислех за самотата, за неговата самота, която беше една бавна смърт, с един жесток спомен в пазвата му.
Слънцето беше право над мене.
Един заек изтича напред, спря се посред пътя, погледна ме и, когато приближих, прибягна в храстите.

***

През настъпващата нощ горкият Йонда, като разбрал, че идва краят му, пропълзял от дупката и се довлякъл до изоставената къща. Събрал последни сили, разпалил прахан в слама, подпалил къщата, едва се оттеглил до портите и там издъхнал. Лавнали селските псета, разбудени от огъня, дигнали се селяните и се спуснали да гасят. Дотърчах и аз, но къщата на Йонда догаряше. Онемели гледахме как се извиват пламъците, гледахме Йонда да лежи до къщата с широко отворени очи, осветен от последните пламъци.
Жени приклякваха, кръстеха се и шепнеха:
- Да пази Бог.
Някой се обади:
- Нима може така дълго да се мрази и така силно да се обича?
Сльнцето се подаваше пламнало между двата върха отсреща. Утрото, като момче яхнало неоседлан жребец, запрепускаше, косите му се развяваха, то махаше ръце и викаше:
- Ето ме! Ето ме! Ида!
А поточето отиваше долу, да разкаже на реката, че повестта за Йонда от планината се свърши.

1939 г.