СПОМЕН
Бях в Мюнхен и наближаваше карнавалът, а на цялата компания от българи парите се бяха свършили. Не помагаха вече и студентските ни легитимации, срещу които един услужлив книжар ни даваше заеми, защото бяха вече заложени… И ето, че нечакано явява се пощенският раздавач и ми носи шейсет марки… Ако това не е празник, здраве му кажи!
Парите бяха изпратени от редактора на списанието „Демократически преглед” Т. Г. Влайков, комуто бях пратил за печатане две статии. Това бе първият ми хонорар за книжовна работа.
Дотогава доста работи бях печатал, но и наум не ми идваше, че това трябва да се плати: малка ли беше наградата да видиш името си наредено с печатни букви под някоя статия! А честта да бъдеш приет с работа в списанието „Демократически преглед” ми се струваше така значима, че въпросът за хонорар и не съществуваше.
Щом се върнах в България, чувствах приятно задължение да посетя г-н Влайкова. Той ме прие с открито сърце, разпитва ме за моите занимания, говори ми с топло чувство и помня, че с особено задоволство говореше за Скирак Скитник, който по него време от Петербург му изпращаше статии и писма върху изкуството.
*
Вървя по булевард „Цар Освободител” и срещам господин Влайков. Той ме запря и ми каза, че ме търсил в кафене „България”, където по него време се събираше литературния свят на България и ние, младите, ходехме там да им се радваме.
И някак си смутено, като че ли е виновен, подава ми г-н Влайков плик и дума: „Това, малък хонорар, отплата за статията, която ми дадохте за последната книжка на списанието.” Как да го не ценях като чуден и славен човек тоя щедър редактор!
Другите редактори ни заплащаха с покровителствено-бащинско потупване по рамото и ни отбиваха с някоя хвалба - че сме написали „чудна”, харесана от всички работа… И толкова. А това бяха времена, когато студентите преживяваха месечно с 25-30 лева и сумата 20 лева беше цял капитал!
*
Минаха години. С г-н Влайков ме свързват доста спомени, но всякога, когато го видя, спомням неговото отнасяне с младите, които той окътваше със съчувствие и грижа. Защото, сам той минал пътя на труженик, който знае усилието и цената на духовния труд, разбираше от неволята на тия, които като Димчо Дебелянов трябваше да късат ръкавите на ризата си, за да си правят носни кърпи…
Но не само за това г-н Влайков е притеглил така много искрени приятели. Към него се превързаха и му оставаха верни и заради това рядко качество, което той има: да бъде спойка, да не търси поводи за разцепления и спорове, да обича положителната работа и живота в задруга.
Защото г-н Влайков - Веселин е не само от големите художници на нашата книга, а и човек с живо обществено чувство, овладян от идеята за служба на народа и дал пример за безкористна, предана и резултатна обществена дейност.
Художникът и гражданинът у него се преплитат и хубаво красят целия му живот, за да можем да го сочим като един от малцината и достойни избраници на народа ни.
в. „Литературен час”, 10.04.1935 г.
