Йордан Пеев

ДУМИТЕ

„… Мъжът тъгува страшно.
Без илюзии.
Без сляпата надежда за възкръсване.
Без тихото спасение на думите…. ”
Мария Лалева

Думите… Милите думи,
сякаш не са с мене вече,
сякаш ги взе някой тайно
и ги запрати далече
зад месечина двурога,
дето за нищо нехае.
Думите, знаци от бога,
стихнали, чакат ме в края,
в който копнежен ще бъда,
сякаш съм влюбена птица
и от летеж ще се губя,
както сълза от зеница.
Думите всичко разбират,
после не помнят, но знаят:
болката лесно намира
дъно, за да го дълбае.
И в безсловесие падам
в себе си - кладенец тъмен,
че там, дето тихо се страда
хора болят, вместо думи.
Лъска на месеца сърпа,
сякаш е точена брадва
и тишина в звездна кърпа,
като отсечена пада…

НАДЕЖДА

С душа на колене, пленена скитница,
от навик вързана с въже от спомени,
мълчи надеждата ми - зла измислица,
с нозе до кост раздрани и оголени.
Гласът й онемя в тъга на славеи,
чиято песен се оплете в клоните.
Със зъби кръст кове… С очи изправя го…
С ръце сама забива си пироните.
Така бе бяла, щом по пътя тръгваше,
а виж я днес-от буца пръст по-черна е.
Подобно звяр настръхнало озърта се.
Смехът й със ръмжащи възли стегнат е.
Опиташ ли да я погалиш с дланите,
ще задереш в ръба на рани минали.
Сълзите й са камъни издялани
и с тях изгражда мост над дни изстинали,
че някой с пръсти облачни по синьото
написал е… И нависоко вдигнал е:
„Прости греха ни, Боже!… И помилуй ни!”,
но времето му за „Амин”не стигнало….

***
Кръстопътен човекът стои
сред смълчани и влажни бразди,
а над него небето виси
натежало от мрак и звезди.
И потъва сред мисли за друг
свят нашарен с щастливи бои.
И засипва го черния плуг
неусетно, тъй както стои…

СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА

Този край на света, дето всички с години предричат,
нещо взе, че забрави за нас… И от скука се плашим
със несбъднати сенки, които в страха ни надничат.
И изплезил език, пътят ни зее черен и прашен.

Не познавам лицето му… Знам как е твойто на сбогом.
И навярно, когато застанеш случайно пред него,
този миг ще е криво от смърт и тъга огледало,
а пък аз ще се чудя във кой от вас с обич да гледам.

Ще потръпна така, както сребърно тръпне водата
под библейските стъпки на водното конче по нея
и ще кажа, дори без да съм с ореол на главата:
„Ако Бог е за нас, срещу нас, кажи, кой ще посмее?…”

Затова този край на света въобще не ме плаши,
че отдавна съм там… И догарям живота си скучен.
И когато пристигне при мене, последен и страшен,
ще му сипя едно… И след него света ще заключа.

ЛОНДОН

Бие бавно сърцето милионно на спящия Лондон.
Двуетажна, червена самотност в дома ми ме връща.
И в стъклата й виснала свети Луната огромна
край гирлянди светулки, които ме водят към вкъщи.
И проблясва оловно лицето на тъмната Темза
под сребристия трепет на вятъра, галещ водата.
И се плъзга по нея мъгла… И реката изчезва.
Уж съм тук, а усещам, че сякаш минавам оттатък.
Думите ми са хор, който моят език не разбира.
И напразно в ръцете държа диригентската палка.
Тишината опитвам с очите си да дирижирам,
ала тя е солена следа… И попива след малко…
Аз не зная пред мене какво или кой ме очаква.
Подминавам ъгли и завои без чувство за чудо.
И ме смуче доволно беззъбата челюст на мрака,
и поглъща ме тъй, че не искам след туй да се будя…

НАТЕЖАЛО

Двунога песъчинка съм… Вървя
без сянка в мрак, раздран от хищни мълнии.
А той, като събудена вода,
на тишината кладенеца пълни.
Дочувам как бълбука и расте,
покривайки пробитото й дъно,
с отломки от омразни светове,
в които сам стоя… И ми е тъмно.
И в него, като камък натежал,
изхвърлям от душата си тъгата,
за да не чувства болка, страх и жал
в бездънното око на тишината,
където в песъчинка ще заспя,
щом на клепача през ръба прелее
на друга песъчинка от скръбта.
И с пясъка невидима се слее…

ВЛАК ЗА САМОТНИЦИ

Този влак за самотници, в който с теб чужди седим,
но в различни купета без номер и място, без име,
преминава през гари, където в табели висим
безпощадно изписани с всичко, което рани ни.
И се гонят очите ни, вплетени в гъстия мрак,
с несъгласни посоки и думи, в които се губят.
Преминава край нас и през нас този призрачен влак
и след него безхлебни стърнища сме жънати с лудост.
Прекипяват подобно на вино несбъднати дни
от сънувана нежност и ласки жадуващи чудо,
и крайпътни дърветата стреснато бягат встрани
осъзнали, че с тебе без обич отдавна сме друго.
Този влак за самотници няма начало и край.
Безутешно ни клатят вагоните в ритъм прощален.
Може би любовта е единствено зримият рай,
ако може да слезем от него… И пак сме начало…

АНГЕЛ

Нощта облиза тъмните си пръсти
полепнали с прашец от сладостта ти.
Молитвено ги сви… И ни прекръсти,
заклевайки любовното ни лято.

А тишината потрепери синьо.
Един избягал петък я догони.
Целуна я… И бързо си замина,
забравил старите си панталони.

И гларусите, дрезгави до бяло,
разказваха, крещейки като луди,
как кацаха по голото ти тяло
от устните ми нежни пеперуди.

В такава нощ почувствах, че съм вечен,
а ти си ангел, който спи до мене.
И ехо от изгубена далечност
пращеше в озвездените ми вени.

Почувствах как ме вдигаш и ме водиш
през сребърни и сънени полета.
И аз, оплетен в миглите ти, молех
да сториш страховете ми на пепел.

И чудото, което ми се случи,
да бъде не веднъж, а много нощи,
но ти отвърна, че късмета учи,
да бъдеш тих и да не искаш още.

И с плахите криле на пеперуди,
с които устните ми те покриха,
си тръгна ангелът… И се събудих,
дочул едно листо по теб да хлипа.

ДЪХ НА БАДЕМИ

С горчивия дъх на бадеми ухае смъртта.
Ухае на сняг и на студ, и на идваща зима,
на пръст натежала, на влажни и гнили листа,
на нещо, което дори и след нас ще го има…
И в мириса вечен на нейния дълъг покой
с незрими слова името на живота си пишем,
с две тъжни числа обградено, че именно той
е сребърна роза, която от тъмното диша.
Която наместо с бодли ни боде с тишина
и само дъха ни е нужен, за да се разтвори,
и пръсне със сребърни атоми миг светлина,
додето мълчим… И с мълчанието да говори,
че всичко което разбрахме е само това
как слепи от тук и незнаещи ще си отидем.
И дълго след туй ще сме тъжни, незрими слова
с горчивия дъх на бадеми, на сняг и на зима…

ГРАНИЦА

На живите небето им е граница,
а мъртвите са нейната бразда,
която всички поднебесни странници
преминат ли - превръщат се в звезда!

ЖАЛЕН ЛИСТ

Приятелят ще ме посреща вече
оттук нататък само до вратата,
защото днес замина надалече
и вместо него - жален лист се мята…

Ще стъпвам там, където той е стъпвал,
ще стискаме една и съща дръжка.
И от ракията си ще отсипвам,
затуй, че пил е някога тук мъжки…

С годините небето стана ниско
и по достъпно ми е там да ида.
И някой ден по дъжд, внезапно плиснал,
ще се кача, приятеля да видя…

ЗЕЛЕНО СЪРЦЕ

Света ще тръгне някой ден от мен.
Като ключе в трева ще ме изпусне.
И аз до смърт ще съм озадачен,
че слънцето без мене ще възкръсва,
че вятърът нехаен ще трепти,
в разпънат кръст на птиците в крилете.
И вместо мен в тревата ще тупти
зеленото сърце на дъждовете.