Петър Анастасов

Ако метафората е Цветето на поезията, то поезията на Йордан Пеев е Градината на цветята. Новата книга на младият автор затвърждава впечатлението, че в пространствата на българската изящна словестност цъфти талант с уникален усет за магическите способности на метафората да твори евристични художествени реалности.

Този поет благоговее пред безплътните, но всесилните същества на думите. Може би затова те възнаграждават ритуалното му отношение към тях с разточителна щедрост. Имам чувството, че понякога те му дават повече, отколкото той е очаквал.

Дай боже всекиму, както се казва, но в началото на своя творчески път той наистина изглежда като привилегирован любовник на някоя от дъщерите на великата Дама Поезията.

Искам само да уточня, че не става въпрос за безгрижно и мимолетно приключение. Става въпрос за съдбовна взаимност с всичките рискове на всеотдайността и клетвената вярност.

Нимфите на Поезията не прощават възгордяването, самозабравата и амнезията. Нямам причини да подозирам поета в податливост на някои от тези пороци. Но държа да го кажа, защото те са известни като епидемични явления и са по принцип заразни.

Освен безпаметната вярност към непредвидимата орис на поета и щедрата благосклонност на капризните думи към неговата поезия, още нещо ми кара да вярвам в неговото творческо бъдеще. Това е интуитивното (не подсказано или внушено отвън) обогатяване и съдържателно осмисляне на неговата тематична палитра.

В новата книга на Йордан Пеев се появиха творби с остър социален заряд, с граждански патос и философска вглъбеност. Читателят ще ги забележи.

Това не са точки от списък с изпълнени условия за получаване на държавно отличие. Това са щрихи, които ще съхранят в паметта на времето и портрета, и името на поета.