Петър Стойков

***
Тя потъна в слънцето
в едно прекрасно лято,
което бе и тъжно.
Обичах я.
Тя се смееше.
Може би й бях
средство против скуката.
Вероятно ме е забравила.
А аз я помня.
Впрочем не беше тъжно
това прекрасно лято,
изпълнено с емоции.
Не! Всичко бе чудесно.
Само раздялата бе тъжна.
И сега е тъжно.
Защото никога след това
не я срещнах.

***

По Далчев

Както след смъртта на
мидата, охлюва и птицата
остават черупките, гнездата,
така след мен ще остане
и мойта къща.
Кой ли ще я обитава?
Не знаят - тази къща е бездомна.
Без уют и хора.
Дори аз не живея в нея.
Само кукувици искат
да я ползват.
- Бездомен! С къща?! - казват
и се смеят.
Аз плача.
Но все пак тя приютява.

ПАМЕТНИК

Сто и четиридесет еднооки
самуилови войни.
По-малко нещастни
в несрета.
Останалите - ослепени.
Царят войните жали.
Умира.
………………………………
Очите на паметника
прогарят, напомнят.
А ние с две очи.
Невиждащи.
Завиждащи.