Йордан Ветвинов

СКИТСКА ПЕСЕН

Плени ме странний дял на моя праотец,
на степите безкрайни волно чадо,
и ето, смело яздя буйногрив жребец,
нашир и длъж аз слушам песен млада.

И аз летя, по-бърз от степний вятър,
дружината към пристъп днес повел;
и наший боен вик оглася небесата,
окото ни лови далечния предел.

И аз не знам ни тайни, ни загадки,
ни завист, ни съмнение, ни скръб,
и моят обед прост е, сънищата - сладки,
под тихий благослов на бледний лунен сърп.

И мойте дни се нижат тъй, честити,
като безгрижна песен на безгрижен скит,
и нямам друга мисъл сред тревите,
освен да бъда любен и да бъда сит.

——————————

сп. „Хиперион”, г. 4,. кн. 3, 1925 г.

СКИТНИК

Ще ме срещне пак волният, волният вятър,
ще се блъска о мен кат пиян и ще бяга;
и ще пита с присмех жестокият вятър:
„Пак нарами, нарами ли, брате, торбата,
пак ли тръгна след твоята черна тояга?”

Утре в тъмни зори аз оттук ще замина,
с черен хляб в торба, с черна мъка в душата.
Утре пак. Накъде? Все едно - ще замина.
Приеми ме, поле, тъмен лес и пустиня.
Приемете ме, мои възлюбени братя.

Аз съм тъжен и сам. Аз съм скитник бездомен
и копнея при вас като брат да почина.
Аз разнасям в света, - бледен скитник бездомен,
моя вечен товар - неотстъпния спомен
за останали някъде: Дом и Родина…

Да ми кимат цветя, да ми шепнат тревите,
да ми стисне десница засмяното слънце.
И без завист в душата да гледам в тревите
как се бръмбари сплитат във двойки честити,
как ликува и грей всеки камък и зрънце.

Да ме срещне пак волният, волният вятър,
да ме блъска в лицето, да пей и да тича,
и да грабне и хвърли, приятелят вятър
моята скръб - моя, черния хляб от торбата,
що ми даде веднъж едно бяло момиче.

——————————

сп. „Хиперион”, г. 6,. кн. 9, 1927 г.