Димитър Кенанов

Към българската стихова традиция от 60-те години на миналия век се причисляват текстовете на поетите от университетската „търновска вълна”, на която принадлежи Радослав Игнатов. В „тесния” смисъл на понятието „търновска вълна”се включват имена на студенти от Великотърновския университет от поколението на Анчо Калоянов, Иван Радев, Калина Ковачева, Венета Мандева, Георги Спасов, Янислав Янков, Борис Христов, Радослав Игнатов, Паруш Парушев, Марин Георгиев, Таньо Клисуров, Божана Апостолова, Иван Матев, Панко Анчев, Руси Русев, Димитър Костадинов, Петя Александрова и др.

През тези години бяха преоткрити и заобичани редица големи имена от голямата библиотека на българското слово - Атанас Далчев, Александър Геров, Александър Вутимски, които заеха своето място в културологическия и социологическия контекст след 1956 г. Политическите промени доведоха до раздвижване на творческите процеси в България и в СССР - този процес е известен с понятието „размразяване” или „отепель” - рускоезичното съответствие.

Отприщен бе непредсказуемо висок възприемателски интерес към словото - в Москва хиляди се събираха да чуят Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски. Освен тях на читателите се върна поезията на Марина Цветаева. От моите ученически години помня как Иван Николов носеше и четеше от томчето стихове на Марина Цветаева и публикува през 1972 г. вдъхновен превод в антология под заглавие „Избрана лирика”. По-късно в Ленинград неочаквано за себе си открих другото лице на Марина Цветаева - нейните стихове за Бялата гвардия, по сигурно внимателно и тайно разпространявани фотоси по западни издания.

През 1968 г. чрез Янаки Петров се запознах с поезията на италианския поет Салваторе Куазимодо в превод на Драгомир Петров. Дори и в превод, силата на стиховете имат неотразимо магнетично въздействие - поради недостъпност на изданието текстовете се преписваха на ръка. Когато след няколко години, вестник „Литературен фронт” публикуваха паметен текст за жизнения край на Салваторе Куазимодо, Янаки Петров ми написа писмо, в което твърдеше, че е невъзможно такъв поет да е смъртен.

Действително, поезията на Салваторе Куазимодо е особено навлизане във вътрешния свят на човека, в неговото физическо и метафизическо отчуждение. „Нишките, които се прекъсват” - така в заглавие на свое изследване Цветан Стоянов обозначи дехуманизацията, алиенацията / отчуждението на човека от човека, от природата.

След размислите на Паскал, Салваторе Куазимодо ни връща към въпроса за космическото личностно самотуване на човека в екзистенциалното му кризисно отчуждение дори от самия себе си, от Бога: „Навярно вече и тъгата ми е друга, // като че ли на себе си съм чужд, // сам себе си забравил. <…> Защото дарове отдавна няма <…> и вече никой не умее // да го накара да поплаче до Тебе, Боже”. Тези изповедни вопли на сякаш изначална, битийна отделеност, несподеленост и незаедност са предизобразени в загадъчното начално тристишие на преводната антология: „Човек е сам върху сърцето на земята, // пронизан от едничък слънчев лъч: /: и неусетно пада вечерта.”

Основоположен наставник с тотално въздействие върху авторите на т.н. „тиха поезия” от 60-те години е Атанас Далчев с неговата книга „Стихотворения”, 2-о издание от 1969 г. и последвалите издания на неговите фрагменти и статии.

Пълното отчуждение е естетизирано от една страна като доброволно затворничество: „аз не излизам никога от къщи” („Повест”), като интелектуално подвижничество в името на „книгата, разтворена // и денем и нощя и така години да четеш за чуждия// живот на някой чужд, // а твоят, никому ненужен,// да мине глух и пуст” - „Книгите”, като копнение по ясния пълноценен живот в простота като всички хора - „Молитва”, като непреодолима антиномия на безгрижното, откритото диалогично детство, когато на глас си разговарял // с обувките и детското палто и на отчуждената самотуваща старост, когато „годините растат и те затварят, // и те зазиждат в твойта самота,// врази ти стават старите другари // и опустява медлено света” - „Съдба”.

Силните емоционални състояния са неявни и скрити зад натрупана, акумулирана мисловна дълбина и енергия, позната от библейските мъдреци. Близък и едновременно различен до Атанас Далчев, но с въздействащо творчество е Александър Геров, преоткрит с избраните си стихове - „Най-хубавото”. В тази група не бива да забравяме и тихото присъствие на Петър Алипиев.

През 1968 г. излезе от печат първата книга на Иван Цанев - „Седмица” - шепата стихотворения са програмни, те отвоюват нови територии за „тихата поезия”, бидейки в Далчевата поетика и същевременно - продължавайки Далчевата поетика и отричайки Далчевата скептическа философия на живота. Предговорът е на Иван Давидков - своеобразен тих български имажинист в поезията. С Иван Цанев и Малина Томова с нейните също „тихи” стихове се запознах чрез Божана Апостолова.

От съвременните български поети със силно въздействие върху „тихата поезия” следва да отбележим Иван Пейчев и Христо Фотев с неподражаемата сугестия на думите и открити емоционални изповеди. Не бива да забравяме и Валери Петров с неговото откритие „В меката есен” - концептуално заглавие, подразбиращо импресионичната тоналност в „тихата поезия”.

В нейния непосредствен контекст се вписват различни гласове от извън софийските малки центрове - Димитровград - Пеньо Пенев, Хасково - Янко Димов и Иван Николов, в Бургас - Христо Фотев, Илия Буржев, Недялко Йорданов, Янаки Петров и великотърновските възпитаници Димитър Костадинов и Манол Манолов, Варна - Петър Алипиев, Стара Загора - Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Кюстендил - Биньо Иванов и Екатерина Йосифова и т.н.

Многогласието е характерна черта на тази епоха: Владимир Башев и Любомир Левчев, Константин Павлов и Николай Кънчев, с неговата запомняща се книга от 1968 г. - „Колкото синапено зърно”, Никола Инджов и Павел Матев с характерологичното заглавие „Натрупани мълчания”, Андрей Германов, Калин Донков, Владимир Попов и др.

Във формирането на тихата поетика принос има високата култура на авторите, които са и любознателни читатели и преводачи на световната поезия. Тук отново трябва да се върнем към Атанас Далчев и неговия съратник в преводите - Александър Муратов, за да отбележим само превода на „изпреварилия времето си” Фридрих Хьолдерлин.

Освен Салваторе Куазимодо, появиха се преводи на ред големи италиански поети от Дажакомо Леопарди до Чезаре Павезе и др., на Хуан Рамон Хименес, Федерико Гарсия Лорка и още други испански поети, антологии на френската поезия, на американската и латиноамериканската поезия и проза - Уолт Уитман, Габриела Мистрал, Пабло Неруда, Ърскин Колдуел, Уилям Фолкнър, Джеръм Селинджър, на балканската - Константин Кавафис, Весна Парун и много други.

През 1963 г. се появи втори български университет във Велико Търново. Неколцината млади творци от студентите бяха обявени за изразители на „търновската вълна” в поезията. Този щурм в литературата, както вече съм отбелязвал, беше предопределен не само от мистическата красота на града край Янтра, а и от особената съзидателна атмосфера за работа, която излъчваха първостроителите на младата великотърновска Алма Матер.

Ала решаващата дума в случая се каза от самите поети, разказвачи, критици, събрани наедно в аудиториите. Мнозина от преподавателите пишеха явно или неявно стихове и имаха особена чувствителност към закрила и подкрепа на студентите, следовници на художественото слово. Допускаше да се защитават като дипломни работи ръкописи на книги.

Някои от лекциите на преподавателите се очакваха с интерес не само от студентите, но и от гражданството, което пълнеше напр. днешната аудитория 5 при идванията от София на Богдан Богданов, който на изпита по антична и западноевропейска литература настояваше студентите свободно да избират автор, който да анализират. На изпита аз се явих с „Тъга по юг” на Салваторе Куазимодо и прозата на Ърскин Колдуел.

Тъкмо под фанфарите на славата групата поети от „търновската вълна” започна да губи очертанията си като територия на приятелството. Надделяваше завистта, отчуждението, безразличието към бивши състуденти и изповедници в житейските стълкновения на младостта. Сякаш камъните на злото в сърцата затиснаха отзивчивите туптежи на добротата, милосърдието.

Таньо Клисуров написа дори специално стихотворение за завистта, в чийто контекст се имаше предвид неочакваната звездна слава на Борис Христов и неговия „Вечерен тромпет”, от който всъщност „се чува” тромпетът на Луи Армстронг, ословесен от Борис Христов. Две или три лета Приморско събираше повечето търновски поети и там Борис Христов ми сподели огорчението си от отношението към него.

Принадлежащият към „тихата лирика” Радослав Игнатов по начало е откровен модернист и достоен продължител на линията, очертана от американския му учител Уолт Уитмън, от загадъчната поетика на Константин Павлов и особено - на Николай Кънчев. Това обяснява високата изразна култура, трудно разкриваемите послания на неговата поезия и проза.

Неконюктурната му позиция към политическите промени са причина да не е в центъра на литературоведските обзори и анализи. В предходната и днешната обществена система се подкрепят само идеологизираните прочити на текущия литературен процес. В пространството на „търновската вълна” Радослав Игнатов най-често се пропуска като авторско име - съзнателно, но незаслужено.

Като „самотен бегач” по пътя на българското художествено слово, землякът на Йордан Радичков следва своята мисия да се осъществява в неизчерпаемата вселена на думите. Удивително е творческото постоянство от първата стихосбирка Сълза върху горещия камък” (Изд. „Народна младеж”, София, 1984)….. до най-новите взаимосвързани книги, издадени през 2015 г.: „В гората с изговарящите хора” и „Цветове и множества”. Те са диалектическо продължение на авторовите естетически търсения от предишните сборници с поезия и проза.

„В гората с изговарящите хора” е книга от системно организирани формати на фрагменти, характерологични миниатюри с отделни заглавия и афористични изречения.

Тези жанрови форми векове наред са развивани в световната и българската литература от Теофраст до Монтен и Паскал, Гео Милев, Атанас Далчев, Илия Волен, Борис Делчев и много други видни творци. Радослав Игнатов достойно се вписва в тази редица с една особеност - в текстовете не просто говори наш съвременник от краевековния „преход” към лъжедемокрация, а човек, който десетилетия вече съществува и се опитва да оцелява в българската екстремна, гранична ситуация - на ръба на тукашното битие и отвъдното инобитие, „отвъд нивото на паметта и думите”:

„Препрочитайки текстовете си, с огромна болка си спомням, че те са писани в особено тежки моменти и може би - в моменти на слабост. Останалата част от живота ми или е била дотолкова по-тежка, че да нямам сили да разказвам за нея, или с ведростта и спокойствието си не е представлявала за мен никакъв интерес” (стр. 52).

С натрупващия се възрастов товар, носен „в пукнатините на световете”, се стига до парадоксалното усещане за преодоляване и неподвластност на времето: „За мен то вече не съществуваше. Това е точно този етап от живота, който философите винаги са искали да достигнат и който обикновено наричат „безгрижие”. Не бързаш за никъде. И пределно ясно защо” (стр. 51).

Показателно за Радослав Игнатов е, че той не се заключва в горчивината от изпитанията и преживените илюзии, а настоява за промяна на настоящето и човека към страната на Доброто. Изстраданият оптимизъм се загатва от контраста на началния епиграф към книгата: Дърво, едничко ти ще разбереш езика на пожара! и неочаквания заключителен епиграф: Благодаря, че ми даде изход, Господи!, който отвежда към една от Моисеевите книги в Библията. Под този епиграф в подарената ми книга съм записал свое изречение: „Не изговаряй бъдещето, за да не се случи”.

Сигурно това извършва Радослав Игнатов в творчеството си - отговорност към думите, с които следва да се проповядва само Доброто и след сторените грешки - да се случва само Доброто.

Всъщност в служението на думите и в непредадената вярност и следовничество към тях следва да се търсят очертанията на тайнствения Изход в благодарността към Бога. Тази вярност Радослав Игнатов споделя още от отдалечаващите се юношески години, когато „облечен в бял панталон”, с „ухаеща на здраве и чистота руса коса” се завръща „в квартирата или вкъщи”, за да изрича „мисълта си на воля в нощта” и да облече в думи нейното продължение: „думи, стремителни, стройни, плътни и топли, остри, когато се беше налагало; думи тежки, огалящи мрака, стооки и бдителни, очарователни, стръмни, изящно подбрани и точни, пълни с товар, разточителни до сластно прескачане на сърцето. И вървях” (стр. 119).

В раздела „Кодове и вибрации” са събрани афористични изречения - прозрения за безспорни ценности и осмислени състояния: „В познанието няма невинност” (срв. дълбинния контекст на Едемското грехопадение на Адам и жената); „Най-безопасната за околните, най-мъжествената и най-оправдана; най-трудната - единствено резултатна и плодоносна борба, - е борбата със себе си” (стр.235 и 234).

Последната сентенция сигурно е вариант на старогръцкото повеление: „Познай себе си”. Тук, както и на други места Радослав Игнатов умее да вгражда ведро-комични ситуативни текстови полета, както е в случая с двамата изтрезняващи с последната останала бутилка: „Дай да изпием това, да опитаме да още веднъж да излезем оттук, и ако нищо не става, да вземем да си ходим кой откъде е” (стр. 210).

Отделна тема за анализ е несъмненото разчитане от Радослав Игнатов на художествени и културологически текстове, които са задължително условие за професионализма на писателя. В сборника може да се намерят точни литературоведски наблюдения и изводи, опряни на прочетени изследвания от именити автори.

Очевидно е оразличаването от краевековния български постмодернизъм и дистанцирането от неговата разрушителна стихия, насочена предимно към всеядно и конюктурно пародийно окарикатуряване и подменяне на близкото социалистическо минало, наричано „тоталитарно” по разбираеми идеологически причини.

В миниатюрата „Литературата като разруха и копнеж” сигурно се коментират напъните за нов литературен канон, където напр. художественият свят на премодерния Йордан Радичков е внедрен в разреда на „социалистическото” мислене: „Колко дълга серия от мистериозни умствени маневри обвързва ходенето насън в постмодернистичните пътешествия на следмодерните труженици в опитните полета на българската култура! От граничната бразда на един претенциозен, същевременно леснодостъпен, но луксозно устроен начин на живот, новакът искаше да обитава близкото минало на България, за да обслужи настоящето, приплъзвайки се по неговата повърхност - без да се интересува ни най-малко от история или, не дай си Боже, да съчинява риторическите фигури на бъдещето й време” (стр. 28).

Книгата „В гората с изговарящите” хора като съдържателен свят е диалогично продължен в стиховете на „Цветове и множества”. Това е подсказано в названията на разделите: „Подбиране на животните”, „Специално лице”, „Натрупване в ограничените пространства”, „Пукнатината между световете”, „Космически синтаксис”, „Вибрации в отклонените събития”.

Забележително е единението между двете книги, където изразителният език на философско-есеистичната проза се възсъздава с ритмическите протуберанси на поетическите мисловни и емоционални видения. Изследването на взаимовръзките може да бъде предмет на монографично изследване в контекста на написаното до днес от Радослав Игнатов. Ето напр. как контрастната поетика в „Дневник за многото време” е продължение и изясняване на споменатата по-горе философска концепция:

Завърнеш ли се толкова назад във времето,
че да го превърнеш на пространство,
зад ослепителното бяло на пулсиращата тъмнина безспорно ще съзреш
танцуващата фигура на голото момиче, зарад което всичките жени отдавна
ти се струват вещици. Светът за теб ще бъде свършен -
премятан като есенно листо в набръчкания необят, не ти остава нищо друго,
нищичко, освен да сваляш дрехи цял живот от себе си в димящото небитие
и вечно да се поздравяваш с вятъра - и жертва на света и негов обитател.

Образец за висока „политическа поезия” (по заглавие от Александър Геров) е изплаканата в рими изповед „На хребета на тъмнината”. То е комай единственият датиран текст - 14 декември 1989 г., отразяващ аурата на масовия митинг пред Народното събрание, който положи началото на манипулативната информационна война, облъчваща системно българския народ:

Начало. Слово. Бог. Ала раздвижиха се небесата. Обрат.
И в тишината: „Долу!”, в мира: „Тирани!”. Плътта се мята
в сянка-бреме… О, пареща земя, о , болчице крилата:
въздига се и чезне, на спомени единствено умът богат.
Набъбва глас, едрее и кипи, премята вятъра, ечи земята:
Въже прогнило. Освободени сетива. Порой. И свяст.
Небе. Звезди. Вода. И суша. Ръце. Ръжда. Сребро. И злато.
Нозете късат облака-юрган, лед вихрен прошумява, гасне.
В бездънна каса диплите на паметта са. Проблясва мълния:
На Бога от окото капнал аз - редя сълзи безмълвни…

Заключителният стих напомня метафоричния наслов на първата стихосбирка на Радослав Игнатов, с която се свързват новите книги „В гората с изговарящите хора” и „Цветове и множества”. В своята двуделна единност с мощните интелектуални рефлексии те са впечатляващо художествено постижение и поставят автора им в първия ред на модерната българска култура.

В гората с изговарящите хора, Издателство „Фабер”, 2015.
Цветове и множества, Издателство „Български писател, С., 2015.