Никола Гаговски

Пред мен е книгата “Смъртните присъди на “Антон Прудкин”. Чета автографа на първа страница: “На Никола Гаговски - творецът! За нашето приятелство, чиито корени са забити в най-здравата почва на света - младостта! С обич. Петър Ненов. 9 юни 1981 г.”
И на мен той ми е много скъп. Бяхме неразделни. Обичахме се като истински братя.

***

Работните ни бюра във Военната редакция на Българското радио бяха едно до друго. Това ни сближи още повече. Аз отговарях за граничарските предавания, а Петьо - за строителите с пагони. Често си сътрудничехме с авторски материали. Беше взискателен в творчеството си - журналистическо или литературно.
Често обядвахме с него и с други колеги в близки ресторанти - “Под липите”, “Троян”, “Стадион”. Черпехме се с бира или водка, която беше на мода по онова време. Петьо издържаше на пиене повече от нас, не съм го видял пиян. Ставаше духовит, остроумен и оригинален. Често се шегуваше и ни напомняше: “Не забравяйте, че съм бил републикански шампион по бокс за юноши!”. Беше цар на словестни бисери. Съжалявам, че нямах възможност да ги запиша на магнетофон, но някои от тях той използва в своите разкази, есета, повести, романи. Препрочитам ги и те ми връщат спомените от очарователната младост.

***

Една сутрин заместник-главният редактор ме извика по телефона в кабинета си. При него заварих поета Пеньо Пенев - негов приятел и мой добър познат. Беше седнал на дивана, хванал главата си с две ръце. Поздравих го, но никакъв отговор. Тоно ми намигна - да си трая и много-много да не го разпитвам. По-късно научих, че Пеньо бил избягал от Александровската болница, където се лекувал. Сега Пеньо мълчеше и като че беше изпаднал в някаква депресия.
- Трябва да включим в младежките и военните предавания няколко негови стихотворения - каза ми Тоно.
- Нямам пари да си отида до Димитровград - най-после се обади Пеньо.
- Добре, добре! - изявих желание да му помогна.
- Пеньо ми даде три стихотворения за Младежката редакция, които ще предам на Петър Ненов - допълни Тоно.
- Имаш ли нещо за войската? - попитах Пеньо.
- Имам. Вземи един лист и пиши! - вдигна главата си той.
- Казвай! - седнах до него и се подготвих да записвам.
Пеньо Пенев знаеше стиховете си наизуст. И започна да ми диктува:

НОЩ НА ГРАНИЦАТА

Далеч на юг, далеч от теб съм, мила моя,
но твоят образ пак изгрява в паметта.
В тревожен сън заспала е Дервиш могила
и тъй е тиха, лунна е над нас нощта.

Загадъчно смълчана Странджа бди отляво,
намръщено отдясно се тъмней Сакар…
А там далеч надоле, някъде направо,
на Одрин светлините са като пожар.

През тая тиха нощ сме легнали в траншея -
чер змей нагърчен край граничната бразда.
Заставата мълчи, загледана към нея,
и диво се вишат планинските бърда.
………………………………………………………..
Безшумно из траншея остър хлад нахлува,
небето над Дервиш могила побеля.
А утрото с червен проблясък я целува
и свойто ярко злато по Сакар разля.

Над Странджа пак изгрява слънцето отсреща
и смива от бърдата млечната мъгла.
Сърцето бий по тебе… Пей кръвта гореща…
Един орел над мен разперил е крила.

- Друго стихотворение имаш ли? - попитах Пеньо.
- Имам. Пиши по-нататък.
И ми продиктува второто граничарско стихотворение.
- Как да ги обявим по Радиото, като оригинални или…
- Нови са. За пръв път ги съобщавам - обясни ми Пеньо.
В този момент при нас влезе Петър Ненов. Поздрави ни, а с Пеньо се здрависаха. Двамата бяха приятели, уважаваха се един друг. Много пъти са прекарвали часове, увлечени в разговори в “Дълбок зимник”, “Грозд”, “Под липите”, “Тунела”, в квартирата на Пеньо и на други места. Тоно и аз често сме били заедно с тях. Правило ми е силно впечатление, че Петър и Пеньо много си допадаха не само в пиенето, но и като творци, и като добри приятели. Двамата понякога спореха разпалено с известни поети или случайно попаднали в компанията ни литератори, но не съм чул помежду им да е имало препирни и размяна на остри реплики. Просто защото обикновено бяха на еднакво мнение…
Тоно подписа хонорарните листове на трима ни /с Петър имахме да получаваме за вече излъчени очерци/ и се отправихме към ул. “Шишман” 30 - касата на Радиото. По пътя говорихме малко. Петьо се опитваше да поведе разговор, питаше Пеньо пише ли нещо ново, но той отговаряше кратко: “Не. Сега не пиша нещо. Нямам настроение…”
Получихме от бай Христо хонорарите. Петьо предложи да почерпи, уж имал някакъв повод. Пеньо отказа. Беше видимо подтиснат. Каза ни, че щял да се прибира в Димитровград и на площад “Славейков” се разделихме с него.
И само след седмица Пеньо се самоуби…

***

През 1957 г. от Радиото бяхме изпратени с Петьо на Младежкия фестивал в Москва. Напълнихме куфарите с летни дрехи, сложихме бръснарските принадлежности и бутилки с гроздова ракия, грабнахме магнетофоните и потеглихме с влака за неповторимия град. Вълнувахме се, защото отивахме в съветската столица за първи път - наша отдавнашна мечта. И още с пристигането си в нея побързахме да я обиколим с метрото. Дори в една от подземните станции се пообъркахме.
Посетихме Мавзолея на Ленин и Сталин, разгледахме Кремъл, новия стадион “Ленин”, на който щеше да се открие фестивала, чудесния парк “Максим Горки”, където щяха да се осъществят много естрадни представления. Купих си фотоапарат “Смяна” и с него по време на фестивалните дни направих над стотина снимки. Чудесен спомен. Гледам ги и отново преживявам с вълнение многото срещи и неповторими случки.
При откриването на Младежкия фестивал на стадион “Ленин” в специалната ложа за журналисти и културни дейци, между мен и Петьо седеше популярната тогава съветска киноартистка Вера Марецкая. На стадиона гърмеше музика, после се разнесоха пламенни речи, но ние, тримата, водехме разговор за съветското кино. Световно известната киноартистка се държеше с нас дружелюбно и приятелски. Повечето въпроси задаваше Петьо, който знаеше руски по-добре от мен. Марецкая отговаряше с приятния си глас спокойно, уверяваше ни, че е чувала и чела много любопитни и приятни неща за прекрасната ни родина, даже искала да я посети и да почива на нашето слънчево Черноморие.
Започна официалният парад и ние млъкнахме. Наблюдавахме с възхищение демонстрацията на младежките групи в оригинални носии от целия свят. Не бяхме преживявали такива тържествени мигове. Вера Марецкая също се възхищаваше и ръкопляскаше вълнуващо с думите” Браво! Браво! Ех, каква златна младеж, защо и аз не съм на техните години!…”
Бе красива и обаятелна жена на средна възраст, както във филмите. Петьо водеше бележки, а аз записвах с магнетофона от високоговорителя. Накрая, преди да се разделим с нея, си направихме снимки за спомен. Записах на магнетофон и специалното й пожелание към българската младеж.
Втората ни среща с Вера Марецкая бе на кинофестивала в зала “Ударник”. Тогава тя ни запозна с известния индийски киноартист Радж Капур преди прожекцията на филма с негово участие - “Бродяга”, а той ни даде автографи върху фестивалните ни бележници. Още вечерта изпратих гласовете на двете кинозвезди на магнетофонна лента за Радио София.

***

Една сутрин тръгнахме за парка “Максим Горки”. Предстояха интересни естрадни певчески и танцови изяви. Вечерта трябваше да се избере и мис “Фестивал” - най-красивата девойка в света.
- Кольо, вземи една бутилка ракия! - предложи Петьо.
Съгласих се. Бяхме обещали да почерпим двама колеги от Радио Москва, които ни правеха монтажите всяка вечер - Биско и Ладин.
Като размислихме, взехме две бутилки, една нямаше да стигне. Аз носех едната, Петьо - другата. Но на моста пред хотела, загледан в красивия силует на Спаската кула, Петьо се препъна и падна на колене, като изпусна бутилката на земята. Реакцията му беше светкавична - още преди да стане, Петьо вдигна бутилката и я обърна обратно, като така спаси половината от ракията. За наш късмет, насреща имаше ресторант с градина. Седнахме край една маса. Зад нас се появи Димитър Трайков-Трайчето, който беше ръководител на радиогрупата и наш добър приятел.
- Браво, Петре! Извади страшен рефлекс, спаси ракията. Ставаш за вратар!
- Че аз го имам рефлекса от бокса. Пердашех ги наред…
- Личи си. Справи се виртуозно - похвали го пак Трайчето.
- Носим я от България! Трябваше да се спаси! Дай да се почерпим по този случай! - предложи Петьо.
Трайчето седна при нас. Изпихме останалата в бутилката ракия и продължихме пътя си развеселени. Аз стисках здраво магнетофона и другата бутилка с ракия, за да не повторя “подвига” на Петьо, защото не бих могъл да я спася като него.

***

Настъпи един от най-любопитните моменти на фестивала - избора на “Мис Фестивал” преди залез слънце в парка “Максим Горки”. Журито умува дълго време. Хубавиците бяха стотици. Трудна задача. Спечели Индийската красавица. Появи се на естрадата - усмихната и щастлива, разпери ръце и раздаде на всички ни въздушни целувки. Хилядите младежи я посрещнаха с бурни овации “браво!”, отрупваха я с много подаръци, цветя, целувки.
Започнаха танците.
- Тангото го знам - каза Петьо. - Ще поканя “Мис Фестивал” за един танц, а после ще я доведа на нашата маса.
Старият приятел, писателят Богдан Глогински, който беше в компанията ни, се засмя с басовия си глас:
- Не можеш я доведе!
- Ако я доведа, ще почерпиш ли?
- Да се хванем на бас!
- Готово! - Петьо беше в доброто си настроение и сигурен в своя успех. - Който загуби, черпи до сутринта с водка!
- А-а-а, не! - реагира Богата. - До сутринта ти можеш да изпиеш пет бутилки. Нямам толкова рубли, братле!
- Добре де, хайде баса да е за две бутилки!
- Тогава съм съгласен - примири се Богата.
Аз бях арбитърът.
Петьо не беше облечен официално, защото августовската вечер бе топла. Но синята му риза на бели райета беше нова и много му отиваше. Пък и той си беше красавец, очарователен мъж. “Мис Фестивал” едва ли би му отказала танца. От опит знаех, че щом реши нещо, ще го изпълни с цената на всичко.
Руските казачоци свършиха и отново дойде ред на тангото. Петьо стана, опъна синята си риза на бели райета, оправи си перчема, пийна за кураж глътка ракия и тръгна уверено към естрадата. Наблюдавахме го със затаен дъх. Той спря пред хубавицата и я покани с лек поклон. С Богата бяхме изтръпнали в очакване на развоя. След миг нашият чаровник хвана под ръка изящната девойка и я поведе към дансинга. Танцът започна. Обзе ме горещ прилив на задоволство. Богата гледаше безмълвен. След малко отрони:
- Да видим дали ще я доведе на нашата маса…
Той хем се възхищаваше на успеха на Петьо, хем се притесняваше, че ще трябва да купува водката.
След десетина минути Петьо дойде с девойката под ръка на нашата маса. Станахме прави, а той ни представи:
- Богдан Глогински, известен български писател! Кольо Гаговски, мой колега, журналист от Радио София.
Девойката ни се усмихна и седна при нас. Предложиме й българска ракия, тя обаче се извини, че не пие и отказа.
- Тогава сладолед! - предложи Петьо.
- О-о-о, марожнае, с удовольствие! - съгласи се тя на добър руски език.
Петьо отиде до близката импровизирана сладкарничка. През това време Богата й разказа за нашата среща с Радж Капур, а аз й показах автографа му в бележника си.
- О-о-о, браво! Ние сме големи приятели с него. Иска да ме прави киноартистка. Пръв той ми честити титлата. Прекрасен артист и прекрасен човек! - изрече въодушевено тя.
Когато Петьо се върна, вдигнахме тост за нейно здраве, а тя се зае със сладоледа.
По-късно каза с поклон:
- Извинете, обещах да ме снимат, трябва да се върна на естрадата. Сърдечно Ви благодаря за всичко! Приятно прекарване! Довиждане…
Петьо я придружи. Десетки фотографи и оператори с кинокамери снимаха двамата. После “Мис Фестивал” изчезна от очите ни.
Петьо се върна усмихнат и щастлив. Беше спечелил баса.
Осъмнахме в парка “Максим Горки”…
През целия ден той приемаше поздравите на колегите ни от Радио София и Радио Москва
Беше незабравимо преживяване.

***

Спомням си за още една красива лятна вечер на фестивална Москва - празнично украсена и залята с разноцветна ярка светлина. На Манежния площад се бяха събрали на протестен митинг стотици хиляди младежи от петте континента. Повечето от тях държаха в ръце горящи факли. На импровизираната трибуна се изкачваха и говореха пламенни младежи и девойки, заклеймяваха военнолюбците.
Накрая дадоха думата на прославения герой Алексей Мересиев. Площадът се оживи и заприлича на развълнувано море. Любимецът на младежта се насочи към трибуната с бавни, отмерени, сигурни крачки. По нищо не личеше, че е без крака, а с протези. Беше мъж все още на млада възраст, широкоплещест и набит, облечен в кафяв костюм. Площадът постепенно утихна. Алексей оправи падналия на челото му кичур коса и започна да говори…
Слушах го и си мислех, че в този момент неговият глас покоряваше хиляди, а може би милиони млади сърца: и на българина, и на алжиреца, и на негъра, и на виетнамеца, и на японеца, и на мексиканеца - на всеки, който беше гост на Фестивала в Москва или пък слушаше гласа му, препредаван по радиото до някой далечен земен кът.
След края на митинга, Петьо ми раздруса рамото:
- Хайде, сега е моментът да му кажеш за писмото си до него и отговорът му, изпратен ти чрез Радио Москва.
- Не ми е удобно, изморен е човекът… - измънках.
- Тогава аз ще му кажа!
И Петьо застана пред Мересиев.
- Извинете, другарю Мересиев, моят колега Никола Гаговски от Радио София иска да ви каже нещо, лично…
- Добре! Добре! - усмихна се Алексей.
Успях да говоря кратко с него - колкото да му кажа, че съм получил отговора му на писмото ми по Радио Москва. И му благодарих за голямото внимание.
Накрая Мересиев покани десетина души, сред които бяхме и ние с Петьо, да му гостуваме у тях на другия ден.
И ние го “нападнахме” - кой с микрофон като мен, кой с камера или насочен обектив на фотоапарат, кой с бележник в ръка като Петьо. Посрещна ни широко усмихнат, приветлив и някак тържествен.
Мересиев се оказа рядко гостоприемен домакин. И най-важното: много скромен човек. Неговата искреност и естественост просто ни възхитиха. Отговаряше на въпросите ни тихо и непринудено, беше чужд на гръмките фрази. Разказа ни, че е роден през 1916 година в град Камишин. След завършване на средното си образование станал стругар в завод. През 1934 година отишъл на строежа в град Комсомолск на Амур. Една действително здрава трудова закалка, която му е помогнала да се прояви като герой във Великата отечествена война…
Като му благодарих отново за вниманието му към мен, го запитах:
- Алексей Петрович, от кого сте се учили на мъжество и доблест, на трудолюбие и човечност?
- И друг път съм го казвал, ще повторя и сега: учители в живота са ми били първо литературните герои Павел Корчагин и Павел Власов, а по-късно действителните герои-храбреци Чкалов и Чапаев.
- А сега не тъгувате ли за небето? - попитах отново.
- Много. Знаете ли, щом забръмчи самолет над главата ми, пулсът ми се ускорява. За мен небето се е превърнало в екран на доблестта…
Близо два часа течеше разговора за подвига му на фронта.
През това време Петьо вече се беше сприятелил със сина на Мересиев - Виктор. Подаряваше му за спомен българска значка с лика на Георги Димитров и картичка от красивото ни Черноморие. И му разказваше за България.
Алексей Мересиев ни изпрати така, както ни беше посрещнал - усмихнат, приветлив, доволен от гостуването ни.

***

След завръщането ни в София, една вечер Петьо събра многобройните си приятели в ресторант “Тунела” на ул. “Граф Игнатиев”. Поводът беше новоизлязлата му художествено- документална книга за героя антифашист Боян Чонос. Раздаде ни автографи и дойде ред на почерпката. Петьо ни разказваше контактите си с майката на Боян Чонос, възхищаваше се от нейното остроумие, от мъжественото й държание, сравняваше я и с баба Тонка, и с майката на Никола Вапцаров баба Елена. И някак си оставяше на заден план своето голямо и ценно съавторство, дългият път на събиране на оскъдните документални материали и художественото изграждане на образа на Боян Чонос.
После темата на разговорите ни се поразшири. Тодор Монов се похвали, че освен разкази, започнал да пише и роман. Поетите рецитираха новите си стихове и поеми. Ръкопляскахме одобрително. Не си завиждахме, а се радвахме на първите си успехи.
Постепенно тези вечери зачестиха, превърнаха се в традиция.
Превърнаха се в незабравими празници.
Към полунощ си тръгнахме - доволни и предоволни. С Петьо поехме към площад “Славейков”. Аз щях да се прибера пеш до бул. “Волгоград”, а Петьо да вземе трамвай за “Лозенец”. И тогава едно десетина годишно момче застана пред нас:
- Гладен съм. Дайте ми левче за хляб!
А ние бяхме преяли.
Петьо извади от джоба си последната петолевка от хонорара и му я подаде с думите:
- Ама само за хляб да ги харчиш, обещай!
На трамвайната спирка взе да се бърка за пари за билет. Джобовете му бяха празни.
- Кольо, дай ми стотинки да се прибера с трамвая…
Такъв си беше Петьо Ненов…
Трагичната новина за смъртта му ме удари като гръм. Не присъствах на погребението му - бях далеч от София.
Стаените ми мъжки сълзи изписват многоточия по белия лист.
Много те обичах!…

София, 10 март 2004 г.