Денка Илиева

Той винаги сядаше на масата в дъното. Поръчваше си чаша червено вино. Само веднъж взе бутилка, но я остави наполовина. С никого не разговаряше, пиеше мълчаливо и гледаше в чашата. Клиентите на Маргото бяха все от квартала, познаваха се всичките. Самото заведение - ниска етернитова барака - се намираше на ъгъла зад високия жилищен блок. Имаше разположени маси и на тротоара; лете клиентите на Маргото се застояваха там до среднощ, приказваха високо, а някои от тях, напили се, налитаха и на кавга. Често патрулиращите полицейски коли спираха на това място, вземаха един или двама от по-буйните посетители, но на следващата вечер те пак бяха тука. Поръчваха си при Маргото, говореха и се смееха…
Този посетител не беше като другите. Не само защото сам се черпеше и не се включваше в никакви разговори - Маргото го наблюдаваше внимателно и си правеше някакви изводи за него, но не й беше наясно докрай какво преживява той. Имаше вид на интелигентен човек, макар по отношение на облеклото видът му бе малко небрежен: поизтрити джинси, доста размъкнат пуловер… Лицето му не се виждаше добре в кюшето, но Маргото използваше момента, когато той вдигнеше очи да си поръча виното, да го огледа. Рус мъж на около… е-е, трудно й беше да определя възрастта на мъжете. Но, разбира се, не беше някой старец. Готов беше сякаш да напълни чашата със сълзи - по посърналото му лице се стичаше такава мъка!
Маргото беше свободна жена - във всяко отношение. Свободна и независима. Оправяше се в живота по свой начин. Тая барака я построи сама - в смисъл сама тичаше по набавянето на материалите за строежа и осигуряването на майстори. Опитваха се да я изиграят - най-вече за качеството на материалите и сроковете за получаването им. Разправяше се с доставчици, крещеше по телефоните, тичаше по разни фирми и се разплащаше със строители и товарачи… Накрая барачката светна в пространството между блоковете. Отначало никой не знаеше какво ще е предназначението й, но когато най-отгоре, над вратата, цъфна надписът „При Маргото” и на витринката отпред се появиха бутилки с ракия, вино и други питиета, хората се досетиха. Първи прекрачиха прага кварталните пияници. После и други мъже се дойдоха - всеки пиеше по нещо, черпеше или го черпеха.
Този в ъгъла и мезе не си поръчваше, стискаше чашата с две ръце и всеки момент като че ли щеше да я направи на парчета. Маргото не вярваше, че отчаянието има такава сила - човек да не е на себе си направо. Що да си криви душата, тя така не бе изпадала. И мислеше, че човек сам кове съдбата си. За нея мъжете имаха най-голямо значение - заради тях се докарваше по този начин: дънки, които едва удържаха узрялата й плът, ризи и блузи, чиито деколтета не скриваха нищо. Имам, показвам го, това бе желязната й логика. В главата приличаше на лъвица - с това буйно русо вълмо, веещо се върху раменете й…
Страшно се гордееше Маргото със себе си. Не беше като някои жени - да не знаят как да постъпят във всеки отделен случай. А мъжете - те все в пазвата й заничаха. Някои искаха и да пипнат, но тя ги удряше през ръцете, особено ако се намираше зад тезгяха. Боравеше с бутилката и чашите сръчно, наливаше, подаваше, разнасяше. Задните й части, изпънали коравия плат, подскачаха между масите. Гърдите й се тресяха… Две златни коронки блесваха в устата й, щом речеше да се усмихне. Пишеше поръчките с молив, който стоеше зад ухото й…
Отдавна не пазеше спомена за първия. Беше по време на една ученическа екскурзия - един от по-големите ученици, повтaряч, дръпна я тоя гамен в гората, на някаква полянка… Нищо не можеше да си спомни от този миг, може би болката само. Изключиха го после тоя от училището, повече не го видя.
След време… Отприщила се бе една енергия у нея! Ходи да си поръчва веднъж едни ботушки. Обущарят - млад, с черни мустачки. Погледна я особено. И я заведе във вътрешната стаичка уж да си избере материала за ботушите. Някакъв миндер имаше там - за малко да го счупят тоя миндер…
Мили Боже, така изведнъж да се съгласи! Обущарят как се усмихваше…
Следващият не го биваше. Мъж като канара, пък… Някакъв закупчик. Маргото, като завърши гимназия, опита се да следва, но нищо не излезе. Къщата на баща й беше на края на градчето, нататък имаше парници и градини. Жени от стопанството откриваха и закриваха парниците, плевяха и поливаха разсада. Баща й разнасяше с каруцата щайгите с готовия разсад. “Хващай се да работиш с жените”, караше я баща й. А тя вече усещаше тръпката у себе си. Нали и по друг начин човек може да изкарва прехраната си? Случайно попадна на тоя закупчик. Той боравеше с пари, купуваше й разни работи…
Напусна го заради един военен. Страшно си падаше по копчетата. Той бе от друг гарнизон, командирован. Женен, с две деца. Тя май… здравата хлътна. А и той: “Ти си слънцето за мен, ти си радостта”. Свърши му командировката и си замина. При жената и децата си!…
След тоя случай се озлоби. Сечеше направо. Хареса й някой бюста - и готово. Не влагаше нищо, ей така, напук. Дошло му наум на някой да й шепне нежности - глупости! Отбиваше нежностите, пари ако й дадяха, добре. Не че беше като ония, дето само за пари го правят, но все пак… Мислеше си често дали не може да хване някоя по-голяма риба. Някакво началство например. Уреди се да работи в едно барче в центъра. Там клиентелата беше по-отбрана - от Съвета идваха, от Комитета… Дядковци повечето, но те бързо кълвяха. Беше забелязала, че човек колкото остарява, по си представя някои неща. Тия дъртофелници имаха и повече власт. И какво щеше да е, ако се издигнеше и тя чрез някой от тях? Мечтата й беше да стане секретарка. Ще стои на бюрото, ще маха коса и ало по тоя телефон, ало по оня… Къси полички, тънки блузки - ах, как щеше да се чувства!
Наистина, какво ли не се случва в живота ! Стана секретарка - както си го бе мислила. Барчето й помогна: дългонога, с бяла престилчица и бяла диадема над челото; полата една педя - как умееше тя да се навежда, докато пишеше поръчката или трябваше да вземе празна чаша. И уж случайно гърдите й се докосваха до някое рамо… Този беше в стихията на властта си и я взе да му украсява кабинета.
Продължи това доста. Началството - то се знае, не беше някакъв жребец, на тая възраст, но за нея по-важното беше, че я вози с колата си по разни хижи, ловни домове…
Лошото е, че началниците ги сменят понякога. Изпращат ги на друга длъжност или ги пенсионират. Един голям банкет, подаръци - и чао. Тук нещата стояха по-дълбоко, шушукаше се разни работи - за рушвети и други неща… В крайна сметка началството освободи кабинета. Трябваше и Маргото да си отиде.
Ах, Марго! Край на банкетите, край на излетите! Щура работа е да се надяваш да преуспееш по тоя начин. Обаче Маргото не се предаваше. Вече бе придобила опит, пък и животът я бе научил на някои неща. Защо да не започне да ръководи и тя някъде? Липсваше й цензът, но другото го имаше. Възползва се от някои стари връзки - и готово, Маргото началничка! Секторът беше дребен - районна търговия. Но от това пари се печелеха. Пък и лъвица като Маргото как ще се остави да я прекатурнат. Веднъж тоя, големият шеф, дето я водеше тук-таме, идва да й иска капачки за буркани. Как може да си го представи човек! Но такъв е животът… Даде му тя цял кашон капачки - все пак беше благодарна, че той я измъкна от нищото.
А годините вървяха. Настъпиха нови промени в живота. В крак с времето, Маргото реши да зареже търговията и да се хване с частен бизнес. Ето как се стигна до бараката…
Но кой бе самотникът, който се заседяваше над чашата червено вино? В квартала не го познаваха. Жоро Белята каза веднъж, като бяха събрани всички на масата, че този не живее насам. Откъм центъра на града идвал. “Иначе не се напива, допълни Ставри, най-честият клиент на Маргото, гледам го все с една чаша. Мастика поне да е, а то…”
- Това му се пие на човека, това пие… - изстреля на бърза ръка Владо Пушката.
Маргото не слушаше плещенията на клиентите си. И те са едни!… Тя като захвана бизнеса, мислеше, че по-различно ще е. Най-малкото вярваше, че ресторант ще открие. Но се забърка с тия кредити. И освен това сама е. Обаче се плашеше да има съдружници… Вечер броеше приходите, залостена в къщичката. Баща й се преби с каруцата - конят се подплаши по едно нанадолнище. Майка й се поболя. Маргото я настани в Дом за стари хора… Жената все чакаше да има внуче, но Маргото само се наливаше и цъфтеше, без да й е на ума за друго. Разбира се, ако имаше съпруг, може би щеше да роди дете.
Понякога нощем… мислеше си тя си по този въпрос. Но беше уморително да стои по цял ден права зад тезгяха и заспиваше бързо. Сутринта все едно, че тая мисъл не е била в главата й. Слагаше си червилото, грима, набухваше косата си. И хайде при клиентите. Обикаляше складовете, търсеше доставчици - стегната в дънките, едра и внушителна. Държеше се наперено и беше нащрек, защото можеше да я излъже някой от партньорите й.
Самотникът не че й правеше особено впечатление, но все пак наблюдаваше го с интерес. Искаше й се понякога да го заприказва. Какво ли щеше да го попита? И какво можеше да й отговори той? Виж с Пушката знаеше как да я подхване, и с Жоро, и с другите…
Известно време Мълчаливеца - така го кръсти Марго - не се явяваше. Тя все поглеждаше към дъното на бараката. Масата стоеше празна. Навън се веселяха останалите. Гласовете им, песните им, виковете им достигаха до ушите й. От време на време някой от постоянните посетители надничаше през вратата, даваше й с ръка да разбере какво иска и залитайки, се връщаше на масата си. Маргото опъваше блузата, понаместваше бюста си и излизаше с таблата. Като звероукротителка на манежа се движеше, беше готова всеки да сложи на мястото му. Най-пияните ги гонеше, на другите наливаше; дънките й наистина щяха да се пръснат, а бюстът й стърчеше над главите на посетителите. Ако някой искаше да й остави нещичко на масата, тогава се понавеждаше - е, щастливецът можеше да види съвсем отблизо какво има в пазвата й. Но тия пияндета много не се отпущаха да дават пари, пък и повечето от тях не работеха редовно. Разни носачи, изкопчии… От месокомбината колачите се събираха да се черпят тука. Борето Къдравия се водеше служител, но предприятието, където работеше, бе закъсало и ги пущаха в неплатена отпуска все. Ставри пък гонеше котките из квартала - казваха че му плащали за кожите им. Доньо Кавгата имаше пет деца - от време на време някое от тях пристигаше да му иска стотинки…
Един следобед Маргото подреждаше някакви шишета на тезгяха - повдигна по едно време глава и го видя. Мълчаливеца!… Влизаше през вратата. Водеше и едно момченце със себе си. Маргото се загледа в хлапето. Беше слабичко, с руса косица. Уплашено се притискаше в мъжа, докато той с бавна крачка прекосяваше заведението. Пак към същата маса се насочи. „Защо води това дете тука - рече си Маргото. - Негово ли е?” Вгледа се в детето: какво е бледичко…
Тя остави бутилките. И някак несъзнателно придърпа блузата на гърдите си. Гледаше мъжа и момченцето как се настаняват на масата. Не почака той да вдигне очи, сама тръгна с таблата. Чашата с вино червенееше на нея. Но по средата на пътеката се сети, че и за детето трябва нещо. Не беше й се случвало да приема поръчки за деца, пък и какво ли можеше да му предложи? Някакъв сок да имаше поне… Сети се, че няколко пепсита бяха останали в една каса. Постави виното на масата и погледна мъжа: “Пепси едно за детето?” Той кимна. Докато носеше шишето, на Маргото все й се струваше, че детето я следи с поглед. И това сякаш я смущаваше. Дори я хвана яд на мъжа, че го е довел. Какво ще научи в тая кръчма? Всъщност не искаше да си признае, че винаги се чувстваше объркана, когато видеше дете. Изпитваше и неловкост - не знаеше какво трябва да се каже на едно дете. Някои галеха децата по главичките. И нейната ръка сякаш посегна, пък се отдръпна.
Постави шишето на масата и се запъти към тезгяха. Искаше й се да се скрие дори в стаичката. В същото време я човъркаше любопитството. Щеше й се да знае повечко за мъжа. И това дете, дето го е довел… Но какво щеше да й каже той, ако го попиташе? А и каква му е Маргото, че да знае?
Мъжът по същия начин държеше чашата в ръцете си и пиеше. Детето близваше по малко от пепсито. Тънкото му вратле се подаваше като стъбълце на цвете от якичката на блузката. „Ще се прекърши вратлето му”, отново го съжали Маргото. Какво да каже на мъжа, какво да го посъветва? Но какво я интересува - който си има дете, да си мисли за него.
Взе кърпата и започна да бърше мокрия гетинакс. Косата сякаш й пречеше, нави я и я забоде с една фиба на тила си. Пак оправи деколтето си, закри се още малко. Друг път не й пукаше от нищо, а сега от едно хлапе… Да се е смутила ли? Не, но…
Започна пак да наблюдава мъжа и детето. Гледай какво е слабушче, рече си и погледна по-внимателно момченцето. Сякаш не е яло никога. Ако този му е баща… Но кой знае какво му е и на него! Все мълчи…
Маргото взе таблата, сложи на нея една чиния, нареди няколко резенчета салам, десетина маслинки, хляб - и това всичкото го понесе към масата, където бяха мъжът и детето.
- Вземи, яж - сложи тя чинията пред детето.
Мъжът я погледна сконфузено:
- Той… ние уж…
- Няма нищо, нека се нахрани.
Мъжът се бръкна да плати яденето, но тя му рече да не се тревожи, нямало нужда да плаща.
Момченцето отначало не смееше да посегне към салама, после се престраши и заяде.
Мъжът стоеше, опрял с длан челото си. Същата мълчалива тъга се четеше по лицето му, същата отпусната стойка имаше тялото му. Като че ли целият му живот е пропаднал, мислеше си Маргото.
Тя не се сдържа - остави кърпата и се засили. Доближи масата, не, решително застана пред мъжа. Искаше да разбере цялата работа. Детето бе изяло салама. Маргото отново понечи да го погали по главата, ръката й направи неловко движение, но все пак се получи нещо като милувка. Сети се, че трябва да го попита как се казва.
- Сашко - отвърна момченцето.
- Браво - рече Маргото, защото не знаеше какво друго да каже.
После погледна мъжа: “Ваше ли е?”
Той кимна, но остана все така тъжен.
Маргото настояваше с въпросите си:
- Сигурно ходи на училище. В кой клас е?
- Във втори… но днеска… - явно мъжът се притесняваше да говори.
Но Маргото си беше Марго! Трябваше да разбере всичко. Придърпа най-близкия стол и седна. Сега работата беше като на съд: тя щеше да пита, а мъжът да отговаря.
- Да не е болно?
- Не е… - смутолеви бащата, - обаче…
И изглежда и на него му беше писнало да мълчи все, надигна лице и погледна Маргото:
- Жена ми… майка му замина.
- Къде замина? - попита Маргото.
- Далече. В друга държава.
- Как така?
- Ами така… Там повече й харесва да живее. А то… - посочи мъжът детето - все за нея плаче. Не се храни, не иска да ходи на училище.
Момченцето слушаше внимателно всяка негова дума. И в един момент се намеси в разговора:
- Като порасна догодина, ще отида да я взема. Тя какво си мисли?
Маргото се усмихна. И изведнъж, без да се усети, въздъхна. Стоя още малко на стола. И пак се запъти към тезгяха. Но не я свърташе между чашите и шишетата, отново се понесе по пътеката:
- Ами то тука не е много… но води го понякога. Ей виж, услади му се. Ще му нарязвам това-онова.
- Благодаря - отвърна мъжът. После стана и хвана детето за ръката.
Целият ден, че и вечерта Маргото се чувстваше особено. Какво й бе станало? Хорските беди край нямат… Излез навън и ще видиш какво ли не неща! Един с едно се занимава, друг - с друго. Но на едно дете… да му вземеш всичкото! Маргото майка не е била никога, обаче нали е виждала: квачката като си излюпи пиленцата, води ги. Води ги и как ги пази!… Едно време на баща й бяха дали едно кученце, женско. После стана кучка. И като си имаше малки тая кучка, Зунка я бяха кръстили, не допущаше никой да приближи до навеса, където беше леглото й. И кравата, като си роди теленцето, ближе го, и овцата…
Маргото здравата се задълбочи в тая история. Нощем като си легнеше, какво ли не минаваше през ума й. Разбираше защо мъжът по цял час стои и гледа в чашата си. Но той, ако все тъй я кара… Това дете трябва… какво се е отпуснал такъв! Пази Боже, такова нещо да не й се случеше, но Маргото си мислеше, че би се оправила. Оная - майка му - си навила да ходи… Да си ходи, където иска! Той сега е отговорен за детето - трябва то да се храни, да ходи на училище…
Тази нощ тъй, следващата нощ тъй - Маргото наистина хлътна. Чакаше мъжа да дойде. Но него ли чакаше, детето ли искаше да види? Мъжете и те са едни! Нали си е имала работа с тях. Въпреки че този… по-различен е от другите. Оклюман е, но иначе… Ако не е с тоя пуловер. А и в лице го бива. Тя си го представи - добре избръснат, с костюм. Хайде, да не е с костюм, с обикновени дънки, но по-нови да са.
А за детето - какво може да си представи? Децата й са неясни. Но и те порастват, стават големи. Момчетата се превръщат в мъже. Обаче дотогава и хляб трябва да им се дава, и дрешки да им се купуват. Че и някой да ги прегърне искат…
Марго, Марго, запита се тя, ти можеш ли туй всичкото?
Във всеки случай тя започна малко да се променя. Първо не слагаше вече тия деколтираните блузи и тесните ризи, дънките смени с пола. И нещо топло се яви в погледа й, майчинско. Смееше се в себе си: “Като на някоя крава ми са очите.”
Обаче мъжът… Дано не престанеше да идва в заведението й. И момченцето й се искаше да води със себе си.