Денка Илиева

Вечерта беше топла и дъхава.
Магдалина седеше на пейката пред къщи, загледана в тополата, която се издигаше над оградата. На върха на тополата сякаш се бе закачила една звезда, виждаше се как трепти светлината й между листата. Зад баира насреща се показваше луната, кръгла и усмихната…
- Свят - рече Магдалина. - Как всяко нещо е нагласено.
- Какво викаш? - сепна се съседката й Вела, която седеше до нея. Тя се бе отпуснала на пейката, с ръце под престилката. Цял ден се бе мотала из градината и сега си почиваше.
- Нищо. Гледам месечината като изгрява. Все едно ще ти проговори… И всичкото това, дето свети на небето, откъде идва, кой го създава?
- А-а… - проточи Вела. - Господева работа, кой може да знае?..
- И новият поп тъй разправя: всичко Господ го е създал, целия свят, и небето, и звездите…
- Той и старият поп Стефан казваше същото. По цял час каканижеше пред амвона. - прозя се Вела.
- Аз на стария поп не му вярвам, каквото и да казва. Един поп дето ще изпива комката!… И не знае как да подхване заупокойната. А това попче е учено. И за Божия съд говори.
- Какво за Божия съд?
- Това, че всеки човек отговаря пред Бога. За стореното… - Магдалина леко наведе рамене, сякаш да се предпази от нещо.
- Има ли го Господ, няма ли го - неуверено започна Вела. - Но има някаква сила. Всичкото, което се случва…
- Страх ме е като си помисля - наведе още повече рамене Магдалина. - Взема се събудя някоя нощ, ни в туй, ни по онуй време. И си представям: как дяволът ме бута с вилата в огъня… Като оная рисунка на стената в манастирчето.
- И що пък това?- зачуди се Вела.
- Грешна съм, затуй - проплака Магдалина. - Грях имам на душата си, голям грях!…
Едно космато облаче се бе насочило към луната и се мъчеше да я захапе. Отнякъде подухна вятър и разлюля клоните на дюлята пред къщи - все едно някакви черни и криви ръце се замятаха в тъмното. Прелетяха няколко прилепа, после се обади и една кукумявка.
- От Рангеловата къща се обажда тая пущина. Като умря Рангел и се настани там. - каза Вела.
- И от другаде я чувам. От всяка къща, дето няма хора…
Облачето беше стигнало до луната - още малко да я закрие цялата. Но тя изскочи изведнъж от една пролука между косматите му ръце. Разбягаха се сенките из двора и стана чисто и светло наоколо пак. Но облакът не се предаваше, налиташе стремително, готов сякаш да унищожи цялата светлина на небето. И вятърът се напъна с нова сила, стреснат като че ли от тъмнината.
Двете жени се умълчаха. Чуваха се само щурците как свирят. Миришеше на мокра пръст и на цветя. Луната ту се скриваше, ту се показваше, накрая блесна с цялата си красота. Заискряха и звездите. Млечният път хвърляше през цялото небе мека, сияйна светлина, трептеше Вечерницата ниско над хоризонта…
- Днеска покосих малко зад къщи - похвали се Магдалина.- Една хубава детелина като избуяла!…
- И аз скубах трева на козите - отвърна Вела. - Моят Димитър като беше жив, не оставяше кьоше необрано, косата все в ръцете му беше. Ама аз не мога, пък и краката не ме държат.
- На мене като ми замирише на прясна трева, всичко криво, дето ми е на душата, минава. Една цъфнала лайкучка да видя, става ми драго. Понякога ходя покрай реката, и към ония поляни, чак оттатък скалите…
Двете жени пак се умълчаха. Само щурците продължаваха да се надвикват в тишината. Котаракът на Магдалина се промъкна между чемширите до оградата и застана на пътеката.
- Пис-с-…- извика Вела, - отивай да ловиш мишки. Плъховете ще ни изядат. Вчера влизам под навеса и един мишок стои на гредата, опашката му виси надолу. А моята писана цял ден мърка на леглото… Викам на дъщерята да ми изпрати малко миша отрова, а тя ми философства: да не съм се занимавала с нищо! Да съм оставела всичко и да съм идела при тях в града.
- И моите ме викат, но аз оттука не мърдам - вдигна глава Магдалина. - Само ме е страх някоя вечер… тъй де, да не ме намерят… Пък като ида там, горе… знае ли човек какво става с душата? Преди по не се замислях, но сега, колкото времето наближава… Този грях, дето …
Още една закъсняла птица прехвръкна в тъмното. Изшумоля и нещо в тревата наблизо. Магдалина постоя така, с наведена глава, после изведнъж изправи рамене и гласът й стресна тишината:
- Ама грях ли е туй? Светът тъй е създаден: цветето да цъфти както си му е реда, птичката да хвърчи свободно. И пчелата избира къде да кацне. Най-малката буболечка си живее по нейно си. Пък човекът защо?… Ти нали го знаеш оня… Цветан? Помниш…
- Помня, как да не помня! Нали вие двамата…
- Един за друг умирахме!… Първият път като го видях, връщах се от реката, бях ходила да пера. Пътят минаваше покрай тухларницата. Вървя с кобилицата на рамо, целите ми поли мокри, ризата ми разкопчана… Той стои до пътеката, Цветан. Висок, лицето му изгоряло от слънцето… Държи в ръцете си един калъп с тухли. Боже, очите му! Как ме гледаше!… За малко да изтърва кобилицата. Не помня как се прибрах в къщи, сърцето ми ще изфръкне в гърдите. Пък лицето ми, като се погледнах в огледалото, ален божур…
На другия ден отново отивам на реката. И пак покрай поляната минавам. Той, като ме видя, тръгна към мене. Усмихва се, и очите му - ще ме изпият отново.
Сетне на лозето като ходех, на градината - все покрай тухларната гледах да мина. И се гиздех, сякаш мома бях. Все едно не на копан, а на хорото отивах. Всичките си нови дрехи подносих - най-хубавата престилка, най-хубавото елече обличах… И най-хубавата китка от градината гледах да откъсна и да се накича с нея. Все заради него, заради Цветан се гиздех. Пък той - с тая дълга до раменете коса, с тия черни мустачки. Целият в кал… На циганин приличаше, ама го харесвах! Децата си бях забравила, не ги поглеждах, все към тухларната тичах…
С Никола се взехмe, без да сме се познавали и харесвали. Барем веднъж да ме беше изпратил от някоя вечеринка или седянка. Той все на кошарите, при овцете, с баща си… Нашите ме дадоха на него заради имота. Един син, няма брат, само една сестра… Пък след време всичко отиде на стопанството - ниви, овце… Две деца родих, но сърцето ми оставаше заключено. Нищо не усещах - кога е пролет, кога е лято. А сетне една тревичка да видех цъфнала на някоя поляна, и ме радваше. Само за Цветан си мислех… И сега, на гроба на Никола като отида, все едно на чужд гроб преливам. Нищо, че до края го гледах и в ръцете ми умря.
Един ден пера пак на реката, на оня, по-далечния вир. Наоколо жива душа няма, едно магаре само пасе на брега и два щъркела се разхождат. Запретнала съм си полата, ризата ми мокра и разкопчана отпред. От време на време усещам как вятърът се измъква от клоните на върбите и ме докосва по лицето. Вдигам чергата и я нося към върбите да се изцежда. И го гледам Цветан, стои на брега. За малко да падна във водата. Изпуснах чергата. А той се смее и ми подава ръка да изляза от реката. Не помня сетне как съм тръгнала с него към гъстото - там, дето храстите и върбите са най-много скупчени… Усетих после като лежа в тревата до него. И как миришеше тая пролетна трева! Главата ми се замая. Колко време лежахме един до друг в тревата? Цветан ме милваше по лицето. А гласът му все едно ми галеше душата. Грях ли беше това, дето се случи? Колко пъти съм се питала…
Някаква въздишка като че ли мина през вечерта, после всичко се умълча. Вятърът някъде се ослушваше сред клоните, тревата наоколо беше като заспала.
- Жената на Цветан, нали си я спомняш? - продължи Магдалина. - Дребничка, слабичка и накуцваше. А баща й богат, дюкян имал. Цветан му аргатувал. Харесал го за зет… Цветан нямал ни майка, ни баща, умрели, малък като бил… Отгледал го чичо му. Заживял той с куцичката, но сърце с имот и с пари и купува ли се? Казваше, че нищо не усещал към нея… После Цветан и старият се скарали. И дошъл да работи на тухларната… Доведе след това жена си и детето. Нали знаеш, до старата воденица живееха, имаше там една стаичка. Тя, жена му на Цветан, много-много не излизаше от стаичката, стоеше си вътре. Виждала я бях един- два пъти…
- Вие с Цветан… бая време се срещахте - рече Вела.
- Срещахме се: край реката, на някоя скришна полянка в гората… И под ония, високите скали. По какви ли не обиколни пътища минавах, за да отида до скалите или да се мушна в гората. Той ме чакаше, скрит зад камъните, седнал под някой храст или изтегнал се в тревата. Като чуеше стъпките ми, изсвирваше лекичко с уста…
Скришно, скришно, но започнаха в селото да приказват. Свекървата ще ме изяде! Като змия съска срещу мене… А Никола, като се върнеше от овцете, заключваше ме вкъщи и ме биеше. Понякога ме връзваше за леглото и тъй ме биеше. Случваше се, хем ме бие, хем плаче. И като ме биеше, пак Цветан ми беше пред очите. Той като ме видя веднъж тъй, цялата насинена, закани се да убие Никола. А аз се разревах. Да бягаме, рече ми, да идем някъде далече. Може и границата да минем, ще платя на някой. Ей къде е Гърция… Тъй предлагаше той, ама аз за децата си мислех, те какво ще правят? От друга страна, не се търпеше това, все да се крием…
Магдалина въздъхна и скръсти ръце на гърдите си. След малко гласът и отново прозвуча.
- Йонка, жената на Цветан, дойде един ден у дома да ме моли да оставя мъжа й, да не се срещам с него. Пък аз това й казах: нека си го задържи, ако може! Хем ми беше жал за нея, хем ме беше яд: слабичка, грозничка, а иска Цветан да я обича! Ами и в гората като погледнеш: правото дърво до право стои. Това, дето е слабо и криво, настрани е… Отиде си разплакана и на другия ден видях като я носеха на ръце откъм реката. Косата й цялата в пясък, лицето й посиняло… Очите й бяха отворени и ми се стори, че ме гледат.
Хвърлила се от моста в реката, на най-дълбокото.
Всяка нощ ми се явяваше насън - лицето й синьо и цялото в кал, очите й изцъклени. И мъртва не ми даваше мира!… Цветан си взе детето и изчезна от селото. Казаха, че се хванал в някаква мина да работи.
- Селото беше разделено. Едни те коряха, други те защитаваха. Нали помня аз…- рече Вела.
- Страх ме беше да изляза сред хората. Мислех, че ще ме убият с камъни. Но най-много ми тежеше, дето с Йонка тъй… Ако не го бях срещнала Цветан, тя нямаше… Той много време не ми се обади. Един ден получавам писмо от него - пратил ми хабер по някакъв човек. Ще те чакам, пише, еди кой ден по еди кое си време до Голямата скала. Пише още, че си намерил работа някъде из Родопите и ме вика да ида с него. И квартира имало. После щели сме да вземем децата, неговото и моите.
Аз какво да правя, как да постъпя? Децата вече поотраснали - разбират всичко, какво да им кажа? Също като луда бях. Нищо не можех да реша… Пък малко по малко започнах да събирам това-онова в една бохча. И като дойде уреченото време, тръгнах с бохчата. Вървя по пътеката през двора. Като стигнах до кладенеца и се обърнах, видях двете деца, че са застанали на стълбите. Васко, по-големият, държи за ръка малкото, Борето. И ме гледат с едни такива уплашени очи. Че като ревнах. Божичко, идваше ми да се хвърля в кладенеца.
Върнах се. Оставих бохчата и прегърнах децата.
Той сигурно ме е чакал, до Голямата скала. И е гледал пътя - дали идвам.
Повече не го видях .
Минаха много години. Един ден отиваме няколко жени от село на дарак в града. Нали даракът беше там, където спираха рейсовете. Помъкнали сме чувалите с вълна…
Свършихме с дарака и чакаме да дойде автобусът за село. Някои от жените насядали до чувалите, други стоят прави. Мира Фокерката, нали знаеш каква устата беше, видя, че на пейката до нас се разположил някакъв. Един такъв окаян, с мръсни и скъсани дрехи. Свил се, спеше ли, кой го знае. До него - празна бутилка от ракия. Мира го разбута - да се отмести малко, какво се е разположил такъв! Човекът се понадигна. Божичко - Цветан! Той беше, познах го. Ама на какво е замязал!… Взе си празната бутилка и се затътри нанякъде.
И ако не е грях, това, моето! Дето и с Цветан тъй?… Ако се бях срещнала с него до скалите, сигурно нямаше той… Но знае ли човек кое е правилното? И кое е грях, и кое не? …
Магдалина млъкна и се загледа в луната.Тя се бе вдигнала високо и ту се показваше, ту се скриваше в облаците.