интервю на Лияна Фероли

- Ваня, ти си вярна спътница, сътрудничка в работата на съпруга ти Георги Ангелов, главен редактор на електронно списание “Литературен свят”. Труден ли е този ваш общ път и любовта придава ли му смисъла, от който в дни на изпитания се нуждаете?

- Семейството като понятие за мен е като машина, ако всички части са в единство и работят в синхрон и машината работи. Екипната работа изисква от всеки да даде най- доброто, на което е способен тогава идва и успехът. Що се отнася до изпитанията,  възприемам ги като другата страна на монетата. Любовта, разбира се, дава силата и куража да се справяш, любовта към словото, почитта към предците, което също е любов и любовта към родината. За да не ти тежи това, с което си се захванал, трябва да го обичаш. Обичаме с Георги „Литературен свят” , отглеждаме го заедно, щастливи сме, че го създадохме, че съхраняваме и събираме литературното богатство на България. Най-вече „Литературен свят” беше добре премислен наш избор.

- Заедно сте в радост и в тъга, но как преживявате разделенията, мълчанията на хората от литературната гилдия по отношение на публичните изяви на своите колеги, в това число и към вашите?

- Мълчанията приемам като продукт на времето. Душите ни са осакатени. Объркани са морално-естетичните ценности. Дори писателите и поетите не могат да се извисят над собственото си его, да се зарадват на успехите на своите съ-братя. Истината е потулена, има двойна мярка за всичко. И тези камертони - писателите са обезверени, за всичко са мнителни. Излиза, че най-добрата защита е мълчанието.

- Срещнах само няколко дискретни, но с голям емоционален и духовен заряд, посвещения в поезията на Георги за теб. Що за специфичен и енигматичен тандем е вашият?

- Избрали сме тесния път, по който да вървим, по широкия лесно се върви, но не се расте. Ние сме като огъня, горим в един пламък. От него сгряваме себе си, пък се и опитваме да дадем топлина и за другите.

- Гласът на будителите, радетелите на родното, като вас, често остава да звучи предимно в средите на хората на изкуството, но това не ви отказва, дори напротив. С какво чувство изпращате трудните дни на непомерен труд? Каква вяра и надежда ви държи?

- Не съм сигурна, че нашият глас остава да звучи у хората на изкуството, но съм благодарна на будната общественост на с. Зетьово, която вероятно е чула нашия глас, защото и аз и Георги сме носители на почетното отличие „Съвременен будител” на село Зетьово. Да, трудът понякога е непомерен, страдаме от неразбирането, припряността на някои автори, които вероятно си мислят, че освен да стоим пред компютрите, други задължения нямаме. Страдаме, защото това, което правим е да зарадваме, да вдъхновим всички тях, а не да ги огорчим. А когато получим от някой автор признание от вида „г-н Ангелов, вие ме върнахте към живот…” и последват многобройни нови стихове или нови преводи, които потвърждават възкресението на поета - това е силата, вярата и надеждата, които ни държат.

- Казваш в свои стихове, че твърде късо е времето за красота, и твърде недостатъчно за промяната, а за какво ти стига?

- Да, животът е твърде къс, бързането да успееш в практическата страна на живота, не ти остава достатъчно време да се издигнеш над себе си и да се порадваш на природата. Да се порадваш на близките си хора - родителите. Да се радваш на детето, да запечаташ всеки миг от неговия растеж. Мисля, че времето никога не ми стига. Няма да ми стигне.

- Болезнено е да се будиш за вегетацията - живот. Да се буди Бог в нас - нашата съвест, казваш, но пък работещият в тази посока не може да осмисли живота си без това, макар че в дни, като днешните, дори властта на словото ни изглежда илюзорна. Тогава какво ни остава?

- Остава ни да продължим да се учим за Човеци.

- Но поне можем да изберем да приветстваме болката, която не случайно е в нашия живот, нали? В името на какво?

- В името на човечността.

- Вярваш ли, че сред лоното на най-дълбокия духовен мрак зрее зората?

- Разбира се, че нали преди да се съмне, е най-тъмно. Човешката природа е такава - да търси светлината, защото светлината ражда.

- И ти, като всеки творец, търсиш ключа към Истината и търсенията ти водят към сърцето, пазещо тайния код на нашия небесен корен. Затова в Дървото на Живота корените са в небето. По тях ли се гмурваме в Извора?

- Бог казва: „Аз съм Пътят, Истината и Животът.”

- И, освен красотата, кои са другите пътни “билети” по пътя към Него?

- Човеколюбието, смирението, прошката, жертвата, милосърдието. Справедливият гняв.