Емил Калъчев

- Как така се изнасяме? - попита Димо и насили мозъка си да разгадае смисъла на изреченото.
- Продадох къщата и до три дни трябва да ни няма. Така сме се договорили с купувача - поясни синът.
- Как така „продадох къщата”, коя къща си продал?
- На добра цена я шитнах. Парите стигнаха да купя апартамент в града - продължи, сякаш не бе чул въпроса на баща си.
- Да не би… нашата къща… - колебливо изрече Димо, а синът сбърчи лице и кимна утвърдително. - Абе, дете, на луд ли ме правиш или на теб ти е изветрял акълът? Аз, докато съм жив…
- В тая съборетина не те виждам да изкараш дълго. Затова я продадох, тате. Заслужил си по-добри старини! - кротко каза синът.
- Как така? - зяпна Димо и безпомощно погледна снахата. - Как така… тая къща с майка ти, Бог да я прости, от пепелище сме я вдигали… ти се роди тука, ей в тая стая… Без да ми кажеш… Как така? - Думите запушваха дъха, а нещо отвътре го къса, сякаш иска да изтръгне сърцето му.
- Знаех, че ще си против, затова. Но няма друг начин. Каквото да си говорим, сега интересът диктува. Направили сме си сметката и ще излезем на печалба.
- Тая печалба мирише на мърша - с мъка изрече Димо.
- Ти пък, тате… - обади се снахата.
Димо се изправи, колената му се залюляха и пипнешком, по стената, се добра до миндера. Премрежи поглед в тавана и отдалече чуваше гласа на сина:
- Знам, че ти е тежко, но е за добро. Не дай си Боже, ще паднеш някой ден и няма кой да се притече да те повдигне. Да не мислиш, че мен не ме боли?
Димо не отговори. Усещаше тялото си изопнато и вдървено. По тавана палаво заиграха сенки и си помисли, че това са вейки на дюлята. Вятърът ги е люшнал заедно с жълтия мирис, който полази по ноздрите му. Постепенно целият таван се покри с шума, сякаш короната на дървото се надвеси над него. Пред очите му блесваха и угасваха кехлибарени кълбета и замътеният му поглед не можеше да види дали това са узрелите дюли или светлината лудее. Или това е люлката, увиснала на най-дебелия клон, която фучи край него и ту се стрелва до възбог, ту разлюлява тревата пред нозете му. Погълнат от тайната, протегна ръка и усети в лявата си длан тежест и мъхеста топлина. С другата придърпа въжето и опря в гърдите си кошницата, изплетена от върбови пръчки. В нея - синът - два сини вира и в тях отразено златното сияние на плода. Розовите пръсти драскат по него, а главата напъва да се повдигне и да го целуне. “Мириши, сине - викна му, - да ти остане за цял живот!” Опъна въжето, люлката полетя и сякаш самият той, сгушен в нея, се въздигаше и падашестремглаво.
- Тате, прилоша ли ти? - тревожно попита синът. - Не го взимай толкоз надълбоко! Не сме изкопали гроб, я!
- Дюлята продаде ли? - обади се Димо, без да отваря очи.
- Всичко продадох, тате.
Димо помълча и пак се обади:
- А тоз, купувачът, какъв човек е, откъде идва?
- Не го знам. Колкото поисках, даде без пазарлък. Сигурно парата го бие.
- Каза ли му да потегне къщата? Има нужда да се потегне и дюлята да се окастри! Залиняла е.
- Това си е негова грижа. Нас тук няма да ни има - смотолеви синът.
- Туй, дето казваш, е по-голям дерт, сине! - Димо притихна. Искаше да говори още, да го нахока, но вдървеното му тяло не го слушаше, сякаш бе закован за миндера, гърдите - усукани с въже, стягат, и ни въздух, на звук - ни влиза, ни излиза.
До деня, когато дойде камионът да натовари покъщнината, Димо лежа, без да помръдне. Ни вода пи, ни хапна нещо.
- Не ща, горчи ми - казваше на снахата, щом посегнеше да пъхне лъжица в устата му. Премреженият поглед търсеше игривите вейки по тавана, но те се бяха залутали някъде зад пердето на прозореца, нехайни, че го зарязаха самотен.
- Новото си е ново, ще видиш колко по-добре ще ти е там. Покрай теб все ще има някой да те наглежда. Рохко яйце си вече - ободряваше го синът.
Така, както беше в унес, Димо се подчини и го отведоха в новия дом, на петия етаж, до асансьора, който бучеше и денем, и нощем. Отсреща, оттатък неговия прозорец - други прозорци надничат в душата му с празни очи. Долу, на улицата - покриви на автомобили и кофи, пълни с боклук. Погледне в тавана - бяло, сякаш мозъкът му избелял.
Мъка.
Повлякоха се дни и нощи, голи като плужеци, лазят мокри и лепкави по снагата, пият силицата му. А синът все нарежда и снахата припява до него:
- Тате, като се запролети, ще те водим до градинката. Там и пейки има, и всичко…
Какво ли ще е това всичко, замисля се Димо и се усмихва блажено. Представя си как ще приседне на пейката пред вратника, ще запали цигара и ще чака отсреща да се измуши Гецата, да приседне до него и да каже: „Наборе, дай да наквася устата, че моите одеве ги изпуших!” Ще дойде и Димитричка, ще се подгъне открая, ще сбърчи устни и люто ще изсъска: „Да ви опустеят цигарите…” Помисли - ами пейката, все тая ли си е? Дъската се беше пропукала и позагнила. Пришелецът дали е наковал здрава дъска. После мисълта му прескочи в двора и огледа всяко кътче. Окото най-напред погали градинката с цветята. Аленото мушкато сипе жар връз жълтите зеници на игликата, до тях нарциси вирят тънки вратове, а помежду им - купчинки морави ушици на ситни теменуги. Ами зюмбюлът и босилекът, ами здравецът - като вдъхнеш, главата се замайва от сладост. И пчелици жужат, жужат, къпят се в прашец. По-натам мисълта пробяга по лехите на пипера и доматите. По конец ги е теглил, гладки и дълбоки, водата да не се препъва. Какво ли ще засади пришелецът, човръкна го любопитството и отиде по-натам, до зида на къщата. Покатери се до стрехата, там, където беше увиснала. Я, какъв дебел сняг й тежи, може да свлече керемидите. Гузно му беше да гледа този срам - хубава къща с увиснала стряха, но, тешеше се, Господ вижда, за мъничко не му стигна време да я повдигне. Тази мисъл го измъчваше, но нямаше с кого да я сподели. Синът и снахата се прибираха късно вечер и все от нещо ядосани. Набързо слагаха масата за вечеря, пускаха телевизора и така - докато филмът свърши. А на него му се струваше, че гледа все един и също филм и му беше досадно и тъпо.
Една вечер се престраши.
- Сине - обади се плахо, - онзи, дето взе къщата, дали е оправил стряхата? Беше увиснала откъм Димитричкината ограда…
- Теб какво те интересува? - сряза го синът. - Стряхата си е негова. Да прави, каквото си ще!
- Не може така - повиши глас Димо. - Тая къща живот е раждала. Първом беше на дядо ти, а после ние, с майка ти, от въглените сме я вдигали.
- Знам, разказвал си го много пъти. През четирийсе и трета дошли стражарите и й драснали кибрита, а теб са те крили в мазето на майка ми и оттам сте гледали как стрелят по тия, дето се втурвали да гасят.
- Разказвал съм, но сигурно е било напусто - унило каза Димо. - А с майка ти… деца бяхме… Градихме я отново през четирийсе и осма, когато се зехме. Цяло село помагаше.
- Хайде, стига вече! Цял живот само за това ли да говорим? - занервничи синът. - Забрави, тате, гледай си здравето и не мисли за минали работи!
- Минали, ама са като фас, стъпчеш го с пета, а на устата ти още пари - наведе глава Димо, затвори се и млъкна. Обидно му беше. „На добро го учих, мислеше, а то по друг начин го разбира.”
Тъй Димо захвана дълга и проклета зима, заклещен между панелите на петия етаж, и търпеливо зачака денят, когато разтопеният лед в улуците ще шурне върху тротоара…
Дочака.
Една сутрин, след като домашните му се разбягаха по своите работи, облече най-хубавите си дрехи, стисна излъсканата дръжка на бастуна и бързо, колкото му стигаха силите, се запъти към автогарата. По пладне автобусът го остави на спирката в село и Димо се запъти към дома. Колкото приближаваше, идваше му повече сила. Краката не усещаха тежест, сякаш не стъпва по земята. Само сърцето му заигра, та поспираше, хем да му каже да кротува, хем да се здрависа с някой познат.
Стъпка по стъпка Димо стигна до вратника. Пейката си беше там, същата, само че дъските почернели и загнили повече, отколкото бяха. Малко по-натам - дуварът порутен, зее дупка и на Димо се струва, че из нея изтича дворът. Нещо го жегна в гърдите. Плахо пристъпи до вратата и я побутна с бастуна. Тя изскимтя жалостиво и се открехна. Погледът му обходи на длъж и шир и разбра, че туй, което преди малко стегна сърцето му и задави дъхът, е било лошо предчувствие. Краката му омекнаха, сякаш допреди минута не го носеха като перушинка. Подпря се на рамката да му отмине отмалата и като събра сили, нагази в бурените. Протегна бастуна напред да ги разчиства и също като слепец заопипва земята пред стъпките си. Къде какво е било, нищо не се виждаше - ни цветята, ни лехите, нито пътеката с шарените камъни от реката, асмата - неорязана, висят заплетени ластари. А дръвчетата - Боже, каква мъка! „Какъв човек е тоя, ръце ли няма, сърцето му ли е буренясало” - нареждаше шепнешком и пътем се навеждаше да отскубне по някой плевел. Отиде до навеса, където някога подреждаше сечивата, размести купчините натурии и намери мотика. Знаеше какво ще направи и усети, че му идва сила. Подпря бастуна до зида, съблече палтото, разкопча ризата и хвана мотиката. В туй време чу гласа на Димитричка:
- А, Димо, ти си дошъл? - Радостната изненада на съседката погали изтерзаната му душа. - Пак ли си купихте къщата? Много хубаво сте направили!
- Аз нищо не съм продавал - свъсено отвърна Димо и с все сила заби мотиката.
- Е, много хубаво! - зачурулика Димитричка. - Криво ми бе, га ми казаха, че сте я продали. Откакто се дигнахте, тук всичко опусте.
- Виждам, из буренака никой не е газил - изправи гръб да си поеме дъх.
- А, нявга по нощите дохождат някакви, гюрултия и музика, колкото щеш. Разлайват ми кучето, та не мога да спа. Много се радвам, че си идвате!
Димо не й отговори. Няма време сега за женски приказки, пък и силата не знае докъде ще му стигне. Жената го погледа как млати настървено и каза съчувствено:
- Бая работа те чака! - обърна си да си върви и подвикна: - Като се умориш, ела да похапнеш!
Не знаеше Димо колко време бе въртял мотиката, но когато вече не можеше да я помръдне, разбра, че се е свечерило. „Утре ще продължа” - каза си и се затътрузи към къщата. Спря до чешмата, където криеше резервния ключ. Там си беше - под тухлата. Отвори вратата и влезе. Застоялият въздух, полепнал по стените, го задави. Когато спазмите се укротиха, прекрачи през коридорчето и влезе в предната стая с прозореца към двора. Миндерът си беше там и Димо полегна върху голите дъски. До главата му, забравена в суматохата на пренасянето, висеше снимката на Стойка, обрамчена в бяла рамка. Тя сякаш напълни празната стая и му стана по-спокойно. Като че ли всичко се преобрази, както си е било и нищо не се е променяло. Усмихна се. „Ние със Стойка на тоя миндер…” - споменът го унесе и Димо заспа.
На другата сутрин го намериха, извърнат към стената. Очите му се взираха в портрета, а върху устните трепкаше усмивка. Синът и снахата окаменяха до прага на стаята. Отзад надзърна Димитричка и като закри устни с висулката на забрадката, изхлипа:
- Олелеее, Димо…
Ревна и снахата.
- Тате, защо бе, тате?
Синът мълчеше с прекършен към пода врат.
Тогава Димо повдигна глава и се извърна към тях:
- Не съм умрял - каза, - още не е дошло време за опело.
- Тате, какви ги вършиш? - окопити се синът. - Изкара ни акъла…
Димо се размърда и тежко се надигна.
- Не съм аз - каза. - Друг е свършил тая работа и е наторил бурена с него. Върви там, ще си го познаеш.
Синът млъкна, притихна и снахата, а Димитричка се измуши навън.
- Какво сте ме зяпнали? - сопна се Димо. - Аз… Докато съм жив…
Отпусна се на дъските, скръсти ръце и зачака светлината отвън да разпилее по тавана младата шума на дюлята.
Не дочака.