ДВЕ БАСНИ
МЪДРИЯТ ШАХ И ХРАБРИЯТ ПОЕТ
персийска легенда
То било някога и тъй отдавна:
живеял във държавата си славна
велик и славен повелител -
и жрец, и войн, и победител,
владетел на тела и ум
великий шах Ра-Хат Локум.
От царски грижи уморен
той жар почувствал един ден,
жар творческа и вдъхновение
и седнал шахът без стеснение
да пише стихове тогава.
(Аллах да съди и прощава!)
И върху листовете бели
цветисти строфи се разлели;
и съчинил тогава той -
с 500 стихове на брой -
поема, пълна с красота,
неписана до днес в света!
Повикал своите придворни,
прочел им я и те, притворни,
там дълго викали в наслада,
възторг му дали за награда.
Усмихнал се великий шах,
но не повярвал той на тях.
И викнал да му доведат
най-първия поет в града.
Дошъл поетът и разбрал,
че тук го чака тежък хал.
Прочел му шахът без стеснение
великото стихотворение.
Мълчал поетът. - Що мълчиш?
Защо като дърво стоиш?
Аз чакам твоята присъда!
Кажи: - дали поет ще бъда?
Поетът му казал тогава:
- Царю, теб всичко подобава,
ти всичко можеш в тоя свят:
велик си, силен и богат,
но ти поет не ще да бъдеш -
дори на смърт да ме осъдиш
аз ще ти кажа честно тука;
тез стихове са за боклука!
- Ей, роб завистлив! - викнал
с гняв и яд
тогава шахът на поета млад.
О, как посмя с такива ядове
да критикуваш мойте стихове?
- Убий го! - чул се вредом вик.
Но шахът бил и в милостта велик
и кротко промълвил на свойте хора:
- Хвърлете го в затвора!
Изминали седмици. От света
далеч живял поетът в самота.
Но вдъхновение пак обзело шаха
и стихове записал, сиромаха!
Не помни зло душата царска:
и дал повеля шахът господарска
да доведат нещастния певец.
И пак зачел суетний шах и жрец
поету свойте нови стихове.
И чул ги той до сетни редове,
а после бързо тръгнал
към вратата…
- Къде? - извикал шахът.
Свел главата
поетът и отвърнал:
- Във затвора!…
Разбрал тоз мъдър шах в тез думи
какви се крият мъдри, смели глуми.
И наградил поета с дарове,
а свойте нови стихове
изпратил ги да стоплят с тях
харема
и нивга вече не писал поема!
——————————
в. „Щурец”, г. 8, бр. 376, 23.02.1940 г.
МАГАРЕТО И ВОЛЪТ
Магарето и волът стар, веднъжка
започнаха беседа малко длъжка:
- Теглото мое никой го не знай,
теглото мое, братко, няма край -
от тъмно още впрегнат ме в ярем
и до звезди орем.
Не питат ме дали съм стар и як,
поспря ли се - ударят ми даяк -
бодат с остен ребрата и месата
или направо шибат по главата.
Години вече все така е, брат, -
погледай моя врат:
хванал е вече шия от жеглата,
омръзна ми живота на земята! -
това изрече волът грохнал, стар
на дългоухия другар.
Магарето погледна го, замига
и рече му: - „Каква си шушумига!
Голям си уж, ала си много прост
и в хитростта си бос!
Да бях на твое място, братко,
живял си бих благатко:
ще легна във обора
и ще престоря,
че тежка болест ми мори главата,
ще си лежа спокойно на земята
и хората не ще ме разберат
и както става - ще ме съжалят…
И няма да ме бутат със седмици -
ще ме гощават с трици…”
Стопанинът на вола и осела
послуша хитростта нефела,
усмихна се, на мъдрий както мяза
и нищичко не каза.
На сутринта помъчи се слугата
да вдигне вола стари от земята,
ала не мръдна волът - все лежеше
и сумтеше.
- Стопанино, май волът ще умре,
лежи в обора и душа бере -
докладва с мъка на душата
слугата.
- Тогаз впрегни магарето, Иване,
и тръгвай на оране.
И ако нещо се разрита,
недей го пита -
удри с остена здраво по главата,
налагай му ребрата
и кожата дори му одери,
но изори!
И тъй стана, стопанът щото рече…
Магарето се върна в късна вечер,
едвам дотътри телеса в обора
и ритна вола:
- Хей, ти, дъртак, лежиш си тука, а?
А моите ребра
налагаха ги без почивка днеска,
та се треса от треска!
Душата ми извадиха с остена!
(Магарето простена.)
В живота си такъв не зная бой!
Ой, ой!
- А аз лежах и харно ми е, братко,
наистина било благатко
да си почиваш, трици да ядеш,
да не ореш!
Ще правя, както ти ми вчера рече:
на болен все ще се преструвам вече!
- Така ли? - ревна сивият осел,
уши навел.
Не се опитвай вече да лежиш -
на зло ще налетиш!
Аз чух що рече господаря
на месаря…
- Що викна? - рече волът - я кажи!
- В обора, казва, моя вол лежи,
не знам дали е болестта му тежка,
ала не мине ли до утре таз болежка,
макар за него и да ме боли -
ела, вземи го и го заколи!
Потръпна волът, скочи на крака -
до сутринта остана той така.
На утрото го впрегнаха в колата
и пак му почнаха теглата.
Магарето излъга го - горкия,
и радостно навири дълга шия!
——————————
в. „Щурец”, г. 8, бр. 378, 08.03.1940 г.
