Илия Мусаков

Денят, душният тежък ден на рано настъпилите горещини, беше превалил.
Поп Серафим, сух, вече съвсем побелял старец, с благообразен вид на светец, привършваше вечерня в малката полузаровена в земята черква, когато по плочите на предверието се чуха бързи стъпки.
Влезлият попадна в снопа от слаба светлина, който се провираше през прозорчето, и поп Серафим трепна, но продължи службата, сякаш нищо не беше забелязал.
- Отче, в опастност съм! - прошепна влезлият.- Турците са по следите ми!
Свещеникът широко се прекръсти, довърши молитвата и се обърна към него.
- Ето писмото оттам, отче. В него пише кога и откъде четата ще мине Дунава.
- Кога дойде?
- Нощес. Подушиха ме веднага и цял ден се крих.
Поп Серафим сви надвисналите над кротките му очи вежди.
- Луди глави сте вие! - уж строго каза той. - Не слушате по-старите… Сега накъде? Нито една вярна къща наблизо. Виж ти, какво положение!… Нищо не ми идва на ум! Чакай… Ще опитаме при Санка. Тя е добра булка. Познавам я още като момиче. Ех, попадна тя в лапите на чорбаджи Тодораки. Няма какво, да вървим, момче!
Поп Серафим свали епатрахила, взе тояжката си и закрета към изхода. Те прекосиха тясната безлюдна уличка, прилепиха се до един дувар, кривнаха и навлязоха отначало в буренясалия двор на Киро бакалина, а после през комшулука се намериха в друг - подреден, с асма, която покриваше пътеката до обширната къща на чорбаджи Тодораки.
Поп Серафим почука с тояжката си по покритата с резба дъбова врата, и скоро над тях от горния кат се отвори прозорец.
- Кой? - чу се приятен женски глас.
Дядо поп се отстрани и дигна глава:
- Ти ли си, Санке?
- Да, дядо попе!… Ей сега ще отворя.
Чуха се бързи стъпки по дървената стълба, сетне вратата беше отлостена, ключът се обърна в ключалката и пред гостите застана стройна жена, с кадифяни очи.
- Заповядайте, - приветливо ги покани тя, като гледаше любопитно непознатия и се усмихваше с кротката си усмивка.
- Санке, - зашепна свещеникът, - сама ли си? Имам нещо да ти кажа. Така. Негова милост е дошъл от Румъния. Турците нещо са го набедили и ние трябва да го скрием. Спрях се на тебе да ми помогнеш, па си спомних и за нещо… Скрий го, дъще, тази нощ, па утре живот и здраве… В къщата ти ще се намери едно потайно ъгълче… Знам какво ще ми кажеш… Нито Тодораки, нито слугите трябва да знаят нещо.
Само един миг Санка се поколеба. Тя побледня и тихо каза:
- Знам, отче, че току-така не ще дойдеш в къщата на чорбаджи Тодораки… Не съм забравила миналото… Нека негова милост остане и има вяра в мене. Качи се горе. За очи се качи, па ще те почерпя и едно кафе.
Ноздрите на Санка се раздуха. Тя погледна още веднъж непознатия, за миг като че ли се замисли и пропусна гостите си напред.

***
Привечер откъм Румъния се зададоха облаци. Небето потъмня. Над стихналия Дунав заплющяxa светкавици и заедно с първия гръм закапаха едри капки дъжд. Чорбаджи Тодораки пристигна в къщата си. Той напусна близкото кафене, където се беше отбил, както винаги привечер, развика се, сгълча за
нещо слугинята и, недоволен и сърдит, се изкачи горе.
Посрещна го както всякога жена му, но бледа и смутена.
- Ти ли си, Тодоре?
- Аз, ами кой друг!… Па може би и друг да чакаш! Хайде готова ли е вечерята?
Санка преглътна и тихо каза:
- Да, готова е отдавна. Чаках те.
Тодораки бавно се изу, пое подадените му чехли, погледна през прозореца и промърмори:
- Виж ти, каква буря !
Сетне се извърна и без да погледне жена си, тръгна към пристройката, долепена до къщата, където беше кухнята и трапезарията. Санка тръгна след него, като минаваше край малката врата на килера, тя се вслуша.
През време на вечерята Санка не се допря до храната и мълчаливо услужваше на мъжа си. А той, както винаги не се обърна към нея. Такъв си беше той: ще се върне намръщен, сърдит, ще нахока който му се изпречи, а после ще се търкули в леглото. Сутрин още в зори ще стане и - право на скелята.
Чак привечер ще се прибере. И пак същото.
Санка почти не съществуваше за него. Санка му е жена и това си е. Какво има да говори с нея и да се лигави? Тя от търговия не разбира, а женските работи не го интересуват. Да гледа къщата му. Затова я е взел! От калта, гдето се казва, я измъкна… Сънувала ли е тя чорбаджийска къща?…
Чорбаджи Тодораки се нахрани. Той вече стана, готов да се прибере горе за спане, когато портата се блъсна и пуснатото куче се закъса от лай.
Санка изведнъж пребледня и прехапа устни. За един миг й се доиска да предупреди мъжа си, да протегне ръце, да помоли за закрила на скрития и направи вече крачка напред, но срещна сърдит, почти враждебен поглед. Не, не, поп Серафим беше прав: Тодораки не трябва да знае!
- Какво още се маеш? Нещо объркана ми се виждаш тази вечер. Прати Кочо да види, кой среднощ се е сетил да блъска хорските порти! Хайде де!
Санка изскочи навън и се прислони до стената, за да си поеме дъх.
Бурята беше отминала. Дъждът - спрял. Звездите й се усмихваха кротко, но хладината не я освежи. Челото й гореше, a ушите бучаха.
- Ами ако са турци? Трябва ли да го издаде? Но ако го намерят?… Нямаше ли по-скришно място?… А какво ще направи Тодораки с нея, ако наистина го открият в килера?…
И изведнъж пред Санка се мерна схлупената къщичка в Горната махала на брега на Дунава. Там беше израснала тя. Колко щастливи и хубави дни бяха изживени, макар и в немотия! А сега? И защо й е това богатство? А ето и образът на Станчо, на когото беше подарила своето сърце. Как я обичаше той… През една нощ той за сетен път й стисна ръката. Дунавът някъде долу тайнствено ромонеше, а звездите се оглеждаха в стихналите му води.
- Санке, обичай ме, дори и да не се върна. Свобода не се добива без кръв!
Тя не го видя вече. А сега този, когото тя скри, е навярно негов другар. Може би те заедно са страдали… Да, те знаят защо мрат. А тя? Тя е богата, жена е на чорбаджи Тодораки… Но какъв е нейният живот? Та за Тодораки нищо друго не съществува, освен парите. А наоколо нещо става. Всичко ври.
Тя долавя това. Ето, дори старият поп Серафим, с един крак в гроба, намира сили да помага. Само тя, свързала съдбата си с Тодораки, е настрана.
Така ли беше по-рано?! Поп Серафим не я забрави. Той има доверие в нея и й повери този измъчен, с огнен поглед младеж. Кой ли ще е?… И защо й се стори, че иде от името на Станчо?…. Да, да, делото им е общо.
И изведнъж Санка почуствува сили в себе си. Тя се отдели от стената. Да, тя ще запази скрития. И тя тръгна към малката сграда зад чорбаджийската къща.
- Не чувате ли? - развика се тя. - Ще издънят портата, а вие не мърдате. Тичай, Кочо, да видиш кой е!
От наобиколилите синията слуги стана най-старият и още предъвкващ залъка си излезе навън. Той викна отначало на кучето, а после се обади:
- Сега, сега. Ида-а!
Едвам Санка се прибра, и пред входа застанаха трима турци. Единият носеше фенер.
- Чорбаджи, - обади се този, който стоеше най-напред и гледаше някъде над главата на смаяния Тодораки. - В къщата ти има комита. Предай ни го веднага, иначе лошо ще си изпатиш.
- Комита! В моята къща? Трябва да си в грешка, Хасан ага. Може ли комита в къщата ми?…
И той се разсмя искрено:
- И тази хубава!.. . Хе-ха! Само това оставаше!
- Чорбаджи, - повтори заптието, - ние сме сигурни, че в къщата ти има чужд човек. Остави шегите и ни го предай сам. Тогава беят нищо не ще ти направи.
Тодораки престана да се смее. Изненадан, той отначало погледна разтворилия уста Кочо, а после се обърна към жена си. Тя стоеше сломена, по-бледа от стената и само гърдите й често и високо се издигаха.
- Какво си се разтреперила? По-добре кажи, ако знаеш нещо.
И чудно, тя намери сили в себе си.
- Че какво е това, Тодораки, - започна тя, - среднощ и то в къщата ти да търсят комити?… Нали уж си приятел с бея! Изгони ги и иди да оправиш тази работа сам.
Тя крещеше сърдито. Очите й блестяха. Тодораки за пръв път я виждаше такава. Та това ли е неговата кротка и с винаги наведена глава Санка? Я виж ти! Че права е тя…
- Хей, - намеси се той като се изпъчи и излезе напред. Но турците не го оставиха да продължи: блъснаха го, вмъкнаха го в трапезарията и я заключиха.
- Я ти, хубавице, - обърна се заптието към Санка, - вместо да си хабиш гласчето, вземи лампата и ни свети! Чуваш ли?
Турците започнаха обиска. Те обикаляха навсякъде, надничаха и почнаха да обръщат къщата наопаки.
На няколко пъти Санка се опита да им попречи. В отговор Хасан ага отвори прозореца и й показа двора. Къщата беше заобиколена с турци.
- Ха-ха - разсмя се агата, когато тя се отдръпна изплашена назад. - Не бой се! Защо се сепваш? Нищо не ще ти направим!
- Хасан ага, още не мога да разбера кой ни е наклеветил. Та нима вие, турците, не познавате чорбаджи Тодораки?
Турчинът сви блестящите си очи.
- Тодораки?!… Да, Тодораки познаваме. Ще постои малко заключен долу… Виж, тебе не знаем. Защо ти трепери така ръката?
Хасан ага спря. Той приближи Санка така, че тя усети дъха му, впи поглед в плахите й очи, после изведнъж се обърна към придружаващите го турци:
- Забравихме мазата! Идете и двамата, па понаглеждайте долу и чорбаджията да не направи някоя беля. Вратата не ми се видя яка. Тук аз ще претърся…
По-младият турчин погледна агата, сетне премести погледа си върху Санка и не тръгна веднага. А тя, схванала намеренията на агата, стоеше смръзнала се, с издигната ръка, в която държеше лампата.

***
Цялата нощ след обиска чорбаджи Тодораки не дремна. Като звяр се мяташе той в къщата си и ругаеше всички, дори Санка, която намери в несвяст на пода. Той крещеше над нея със запенени уста, риташе я, ръкомахаше, но тя лежеше все така, както я свари и стенеше.
Най-сетне гневът му се укроти. Той я дигна и я сложи на одъра, дори я покри с нещо.
И оттогава той крачеше по цялата къща, викаше, заканваше се и плюеше, както правеше, когато е много сърдит. До сутринта не се укроти.
Най-сетне зората се сипна на изток. Бледната светлина надникна през прозорците, и Тодораки се обу и излезе. Едвам тогава свитата на топка Санка скочи и веднага се спусна към килера. С трепереща ръка тя отключи и отвори вратата, но… малката стаичка беше празна. Железата на прозорчето бяха разкривени, а прозорчето оставено разтворено. Непознатият си беше отишъл.
И макар, че Санка виждаше какво беше станало, тя като че ли нищо не схващаше или по-добре не й се искаше да разбере.
Краката и се подгънаха, тя падна и заплака. Заплака горчиво, безутешно, сякаш искаше да изплача цялата скръб на вековното робство.
Та защо беше жертвата й? Те ще го заловят. Нима той нямаше вяра, че тя ще устои до край? Какво ще трябва да направи тя? И нима той се е изплашил от Тодораки?…
Да, да, отишъл си е… Но какво още търси тя в къщата на този човек - чорбаджи Тодораки? Тази нощ тя напълно разбра кой е той. А какво ще бъде, когато Тодораки се научи за станалото, узнае, че в къщата му наистина се е крил комита и… Та какво ще помогнат сълзите й?… Станчо!… Но Станчо го няма. Тя го замени с Тодораки. А този изверг Хасан ага!… И тя потръпна от отвращение. Не, връщане няма!
И изведнъж тя скочи, огледа се, изтича в една от стаите, грабна шалчето си и хукна навън, без да си дава сметка къде отива.
Беше се вече добре разсъмнало. Тя стигна портата, когато чу клепалото на черквата, спомни благата усмивка на отец Серафим и се усмихна. При него ще отиде.
Но едвам Санка пристъпи прага на портата и чу необикновена за такъв ранен час глъчка. Прозорците се разтваряха, портите хлопаха, кучетата се разлаяха…
- Какво ли има? Какво става? - питаха се всички.
- Турците заловили никого… Горкият!… Пада му се… Кучета!…
И Санка видя, че през напречната улица водеха него. Разчорлен, пребит, разкървавен, той едва влачеше тънките си крака.
- Така и очаквах! - прошепна тя. - Не можах да го опазя! Тогава? Сега Тодораки ще узнае всичко.
И вместо да прекоси улицата към черквата, Санка неочаквано зави наляво, по посока към Дунава.

***
- Еще молим се, за упокоение на душата на рабини Твоея Александра,- шепнеше някак тържествено отец Серафим и не сваляше морния си поглед от ковчега, цял отрупан с пролетни цветя, между които се виждаше обезобразеното лице на удавницата.
Малката полузаровена в земята черква беше препълнена с народ и пред старинния иконостас - плод на вдъхновен резбар-майстор, - горяха стотици свещи, сякаш с общата си светлина искаха да раздерат мрака на тежката орисия на вековното робство. Поп Серафим служеше.
Стар е той и неведнъж е опявал покойници. Но защо днес очите му са зачервени и като че ли пълни със сълзи? Защо ръцете му треперят така, че свещта почти скача в тях? Защо на няколко пъти коленичи, а гласът му трепти?…
Той четеше, както винаги, обикновените молитви, но никой не можеше да удържи сълзите си.
Само чорбаджи Тодораки стоеше до ковчега и челото му беше намръщено. Само той не пророни сълза. Наистина, той виждаше жена си и тя му се струваше не онази, която познаваше. Но какво още беше станало, което той не можеше да разбере? Защо се удави Санка?…
На няколко пъти го викаха в конака и той трябваше да присъствува при разпита на пребития младеж, но арестуваният нищо особено не каза.
- Какво съм крив, ако жената на този… чорбаджи Тодораки се е удавила! Питайте него, а не мене… Не я познавам. Казват, добра жена била. Бог да я прости!
А защо беят поиска от него да узнае как е извършен обискът, после дълго стоя замислен и прати да повикат Хасан ага?…
Поп Серафим служеше. Тодораки стоеше все така. Никой не се обръщаше към него. За хората той като че ли не съществуваше, но той не забелязваше нищо и мислеше за обиска, за бея и за това, че попът не само не се противи да опее жена му по християнски, ами й уреди такова погребение, каквото и той не очакваше…
Тясната душа на чорбаджи Тодораки нищо не схващаше. Той тръгна след ковчега и вече мислеше за своята търговия.

1939