ПРОКОБА
ПРОКОБА
- Не ходи на извора с тия пъстри стомни,
не заплитай огън взори с тоя млад бездомник.
като вятъра - халосан - дом и вяра няма,
тебе люби - пет девойки у селото мами.
- Татко, мамо: що приказват - то е хорска злоба.
Не чернете два живота с тая зла прокоба.
- С тежко ли имане - неброено - те залиса?
Или приказките му лъжовни - медени са?
- Буйна младост ще ни бъде тежкото имане,
сладки шемети ще са ни дрехи златоткани.
Като гълъб с гълъбица - ах, любов без мяра
ще ни бъде, татко, мамо мила, дом и вяра.
- Луда ли си, или в тебе е магия люта,
та приказваш като дива бродница нечута?
Девет порти ще заключим, девет пролети да вехнеш:
нито слънце, нито месец да не видиш.
- Девет пъти ме пуснете в девет тъмни ями:
жива или мъртва - нему ще пристана, мамо.
ПЛЕМЕ
Не ми е жалба, майко, вярно ти казвам,
че си ме тук родила - в тия усои,
у тез балкански, диви, приказни пазви,
край самодивски, бързи, шумни порои.
Не ми е жалба, майко, тук да разделям
сурова орис с племе дваж по-сурово,
вековна бран с незнайни сили повело,
свето причастие взело - кръв и отрова.
Но ми е жалба, майко, че си ме в тази
земя кърмила с мляко - седем години,
а не с вино руйно - кърваво вино:
та както силно любя, силно да мразя,
и в дни на тъмна гибел - гибел да сея,
и да не гледам войни в плахост да креят.
ИЗПОВЕД
Дето минах, Боже, дето стъпих,
ален мак поникна:
ален мак - сърца за любене.
Дето минах, Боже, дето стъпих,
цветен прах се дигна:
цветен прах - усмивки румени.
Дето минах, Боже, и отминах,
пламен извор бликна:
пламен извор - сълзи безутешни.
И когато седнах да почина,
жалба ме настигна:
жалба по измамите ми грешни.
Ах, тежат ми клетви беззаветни
и безброй видения:
и видения от минали години.
В ранна утрин ще се вдигна, ще наметна
плещи изнурени
с грубо сукно - като чер пустинник.
Насред пладне ще изляза и ще тичам
в полските простори,
ще застана посред златни ниви
и, смирено тамо коленичил,
ще целуна с горест;
ще целуна тая пръст горчива,
и покаян ще се изповядам
пред земята.
——————————
в. „Литературни новини”, г. 2, 18.11.1928 г.
ИЗНЕВЯРА
Праг ли е или съдбовен кръстопът,
та не смея да пръстъпя в стаята?
Вън ме още тихи гласове зоват,
още сладки взори ме терзаят.
Залиняла ти е мургава снага,
сякаш любят те и губят седем змея.
Болно ми е, и не помня откога
ден по ден очите ти тъмнеят.
За упойки лековити тръгнал бях,
а ти нося дъх от устни алени;
по вечерня те оставих блед и плах,
връщам се след шемети разпалени.
Как да вляза, как утеха да ти дам,
да разровя младини посърнали?
Грешник черен сякаш, спрял пред божи храм -
бягал бих, назад се бих повърнал.
Кротка и покорно цяла нощ лежиш,
цяла нощ ти вярно си ме чакала.
Като златната икона ти светиш,
като пред светата Майка бих заплакал.
РАЗЛЪКА
Що си ти, либе, коня ситно зобиш,
и потихом с харен кон говориш?
- Думам, либе, в късни лунни доби
да не кара покрай чужди двери,
дето са момите по-засмени,
по-гиздави от мене.
Що си, либе, дребни сълзи рониш,
харен кон с дребни сълзи поиш?
- Нека пие, либе, вихрогоня,
да изпие всички жалби мои,
девет стъпки сторил и посърнал,
при мене да те върне!
——————————
в. „Литературни новини”, г. 2, 06.01.1929 г.
