Недялко Чалъков

Запознах се с него в Северозападния край на България, когато работих в Михайловградския окръжен вестник и отговарях за отдел „Култура”. Съдбата ми бе отредила да срещна много изтъкнати творци, между които и Иван Давидков. За мен той е рядко явление в българската култура. Имах възможността да присъствам и да отразя честването на неговата петдесетгодишнина. (Роден на 9 март 1926 г. в с. Живовци, починал - 6 август 1990 г.)
Срещах се с него, когато беше редактор в издателство „Български писател”. Помня го като изключително интелигентен, сърдечен и усмихнат човек. За мен бе удоволствие да разговарям с него, да се докосна до творческия му свят. Особено, когато вземах интервюта за литературните издания. И често се питах докъде стига поетът, белетристът, художникът? За три десетилетия Давидков остави зад търба си десетки книги - стихосбирки и романи, изящно нарисувани картини. Той е изтъкнат преводач на украинската литература. На честването му, неговият голям приятел, украинският поет Димитро Павличко, с няколко думи очерта изключителния му талант: поет, белетрист, живописец, преводач, редактор, есеист - Иван Давидков с многостранността си на своя талант привлича като особен човек, като цялостен свят на художник, първата черта на който е удивителната пълнота, безкрайност, богатство и разнообразие на творческото въображение…
От Иван Давидков запомних една точна, категорична мисъл: „Пиша само тогава, когато жизненият материал е моя съдба”. Той е дълбоко свързан с родния си край. Със земята между Дунав и Ком, с багрите на Берковския балкан. От тях той черпи своята неизчерпаема енергия. Често споделяше своя опит с младите творци. Напътстваше ги. „Младият автор трябва да усвоява творческия опит на предходните поколения, - често изтъкваше той. - Да създава своята житейска и творческа биография. Да се зарежда с енергия от преживявяния и наблюдения, без които творчеството е немислимо, и редом с това да се учи от творбите на ония, които са създали художествени ценности преди него.”
Въпреки многобройните гости, дошли да отбележат неговата 50-годишнина, аз успях да го отделя за кратко време от тях. Усамотихме се. И писателят започна да разказва за себе си:
- Сега, когато зад гърба ми са останали дните на пет десетилетия, аз се обръщам назад и виждам по пътя, който се спуска откъм Веренишкото бърдо към долината на Огоста, едно момче, чието лице, като в стара снимка, е съхранило моите черти. Аз гледам с любопитство това момче, сякаш го виждам за първи път - други, пълни с трепет и очаквания са очите му и стъпката му, пред която лежи огромният, непознат свят, - е друга. Само сърцето му навярно е същото - широко отворено за думите, багрите и звуците на тая земя, върху която лежи сянката на Ком.
Иска ми се да попитам това момче и да му кажа ти, мили приятелю, който можеше да засаждаш ябълки, да отглеждаш пчели и нощем да усещаш, като завивка над себе си, жуженето им, ти, който можеше да къртиш мрамор в берковските каменоломни, да месиш глина до грънчарското колело или да се завръщаш вечер през слънчогледовите ниви, които се люлеят и се разпалват от вървежа ти и тяхното сияние не дава на деня да си отиде, защо ти избра Словото пред всички други човешки дела?
Не знам дали ще чуя думите на това дошло от спомените момче (навярно далечината ще ги даде на вятъра и талазите на нивите ще ги подхвърлят като капки роса върху гребените си), но аз, с посребрени от годините коси, искам да отговоря вместо него.
Избрах Словото не защото моят път към радостите на живота щеше да бъде по-къс и по-гладък, не защото ме примамваха суетността и славата, Детството ми премина по хълмове, осеяни със зеленясали гилзи от сраженията на легендарното Септемврийско въстание и в сънищата ми скърцаше телеграфният стълб, на който висеше огромен, изпълнил цялото пространство между земята и небето - поп Андрей. Мъча се да си спомня коя е първата приказка, чута от мама - и пред очите ми се мяркат приведените фигури на въстаниците, които щурмуват Бойчиновската гара… Държали са ме на коленете си мъже, чиито ръце, по-грапави от земята, са ме галили нежно и трепетно. И аз, усещайки дъх на корени и на жътви в движенията на тия ръце, съм се чудил как могат те да засяват в браздите най-обикновена пшеница, а от техния посев да поникват чучулиги.
Тия спомени не ме оставяха спокоен и аз не можех да не посегна към перото.
Животът течеше - тракаше шевната машина на баща ми. Мама месеше сиромашкия хляб, който горчеше и миришеше на къклица. В прахта на пътищата, като древни писмена, се нижеха босите следи на хората. През сивотата на тия бедняшки делници минаваха със своите каруци берковските грънчари. И тогава целият простор се изпълваше с пъстротата на техните шарки - сякаш не стомни лежаха върху овесената слама, а това бяха ветрила на пауни - същите, които бях виждал като малък в Лопушанския манастир.
… Аз се мъчих, според силите си, да търся красивото и възвишеното у човека, жаждата му за творчество, стремях се да рисувам образи на светли и всеотдайни хора, обречени на едно призвание, което изпепелява. Аз не измислих тия хора. Те живееха и живеят в милата на сърцето ми долина Огоста. В тая обетована земя на моето детство, която не бих сменил с нищо друго на света. Тя, хълмиста и каменна, ме научи да произнеса първите думи. По нея ме поведе ръката на мама и аз усетих не с нозете си, а с душата си нейната сурова нежност. Тая земя ме научи да разбирам говора на птиците, на облаците, на капките дъжд по стряхата на родната къща, на чуждата сълза, която съм усещал да опарва бузата ми. Тая земя, дала ми и постелята на тревата си, в летните вечери обърна очите ми към звездния простор. И аз станах за цял живот пленник на две неизмерими чудеса - земята и звездите…
Мисля, че ако някога помръкне светлината на очите ми, една цъфнала ябълка, раснала по хълмовете на моето детство, ще ме хване под ръка и шумолейки със своята сребърна риза, издута от вятъра, ще ме поведе по пътищата. Там, където млада и ликуваща някога мина моята душа, все още непознала болката и страданието, мамена от едно, заплатено с най-хубавите ми години чудо - красотата. Стъпвайки по светлината на това цъфнало дърво, която ще лежи като прокраднал се през облак слънчев сноп и ще се мести заедно с крачките ми, за да усещам неговата нежна мекота под нозете си, аз ще минавам между спомените и размислите си, както тръгнал отдалече човек минава между допрели стрехите си къщи, давали подслон и утеха на много негови дни и нощи. И ще се събужда под стъпките ми ехо на жътви в тоя прероден от свободния човешки труд край, ще чувам като насън тракането на щъркели до живовското училище - тоя най-мил на земята будилник с червени стрелки, очертани в тънката дрезгавина на зазоряването. И ще бъда щастлив човек, защото в мен ще живее, винаги и навсякъде, душата на тоя легендарен край, в чиито бразди, редом с посева на сеячите, до корените на всичко голямо и свято - иска ми се да вярвам - ще лежат зърната на моето скромно човешко дело.
Така завърши своята изповед писателят Иван Давидков. И тя остана в сърцето ми с топлите лъчи на Берковския край.