ЗАТВОРНИК
Из сборника „Подем” (1931)
1.
Не съм от град, нито от знатни хора,
аз раснах в труд по нивите с ръжта,
на вятъра, под слънцето в простора
и веселата песен на дъжда.
Живях със мойте почернели братя,
работих с тях и ядох черен хляб.
Когато революцията пламна,
аз тръгнах, весел бях и много млад.
Пред мене бяха ясните поляни
със радостта на пролетни земи
и утрото със ведър сок наляно
узряваше в червените зори.
Сега съм тук, лежа и нямам близки,
и слънце ме не вижда в тоз затвор.
И само месецът от свода низък
поглежда - надзирателско око.
2.
Помня, бе есен и гръм по селата,
радост зареше печалния свод,
в друми, в полета и тъмни площади
пееше буйно свободен народ.
Четири есени минаха вече,
четири пъти окапват листата,
гледам през ясните пролетни вечери -
същият месец огрява земята.
Слушам пак същия звън на окови,
същият ропот в затвора гърми,
същото, майко, омръзва до болка,
пари в очите и вечно гнети!
Четири есени в мрачна килия
чакам да съмне из ясно небе.
Чакам и вехна със тежка верига,
вехна и чакам свободни ръце.
3.
Аз не съм убиец,
нож не вдигнах за пари,
но затуй и може би
вечно съм в килия.
Млад и весел бях,
тук когато първо влязох.
Сводът бе червен от радост,
днес е само мрак.
Ех, ти, моя радост,
радост моя комсомолска,
пей в душата ми, в простора,
вей червено знаме!
Аз съм млад и зная -
идат новите ни дни,
грей в небето и зари
комсомолска вяра.
4.
Мрачна и влажна килия,
трима във нея лежим.
Камъни - пъстри килими,
мухъл в ъглите цъфти.
Много ли още ще бъдем
тука под мрачния свод?
Гледам, по камъка пъплят
капки от моя живот.
Сутрин и вечер все питам,
сводът помътен мълчи.
Слушам, от нейде долита
стон на изгнили души.
Мрачна и влажна килия,
трима във нея лежим.
Камъни - пъстри килими,
мухъл в ъглите цъфти.
5.
Три дена във карцер прекарвам,
три дни и три мрачни нощи.
Все карцер, и карцер, и карцер,
и мъртви, бездушни стени.
Погълнат от мрака, не зная
трептят ли навънка лъчи;
в ушите тъмата навлязла,
тревожно, неспирно шуми.
Срини се, о, мрачна бастилия!
Разкрий се, свободно поле!
Аз слънцето искам да видя,
ах, слънцето в чисто небе…
Облъхват ме влажни стените,
в душата ми робство тежи,
години, години, години,
народът във карцер лежи.
6.
О, майчице моя злочеста,
със влажните сини очи,
какво да ти пиша и днеска,
в душата ми ропот шуми.
Макар да съм с тежка верига
и жълто, изпито лице,
голямата обич ми стига -
да вярвам във наша подем.
Сестрата ми пише, че плачеш,
о, зная и твоята болка,
аз зная, че смърт те заплашва
и аз съм все още в затвора.
И може, когато те слагат
във гроба под скромния кръст,
наведен аз няма да кажа:
„Прощавай и лека ти пръст!”
