МОМИЧЕТО СЪС ЧЕРНИТЕ ОЧИ
МОМИЧЕТО СЪС ЧЕРНИТЕ ОЧИ
Момичето със черните очи
те чакаше таз вечер пред вратата,
когато Бог звездите изгаси
и снежен прах обсипваше земята.
Ти мина покрай него като чужд -
в незнаен плам очите ти горяха,
то чакаше с тревога и уплаха
и зъзнеше от мъка и от студ.
Но ти изчезна бърже в тъмнината
и този миг бе тежък и суров -
нито видя, нито разбра тъгата,
нито пък чу в нощта самотен зов.
Момичето със черните очи
сега лежи без сън и без надежда;
луната само мълком го поглежда
и гали го със ледени очи.
1935 г.
МЪКА
Да ви разкажа ли за свойта болка,
да пея ли, да плача ли? Не знам.
Аз бях честит, свободен бях в живота,
сега съм роб, потиснат съм вулкан.
Не радват ме широките простори,
разлени над узрелите жита,
чрез тях един потиснат дух говори,
изгубил свойта вяра на света.
Не радват ме нивята избуяли,
изпъстрени със макови цветя,
а в тиха нощ засвирят ли кавалите
то, колко скърби буди песента!
Нивята родни злато изкласили
едва издържат буйния си плод…
Как тежко е сред толкоз изобилие
да водиш тъй нерадостен живот!
1940 г.
СВЕТЛИНИТЕ
Виждаш ли ти как блестят
толкова звезди в простора?
Те пътуват вечен път,
денем, нощем все летят,
никога не ще се спрат.
Без почивка, без умора
прекосяват кръгозора
и каква ли гонят цел
към незнайния предел?
Тъй и ние по света
все напред сме устремени,
гоним неизвестността.
Бягаме от старостта,
от сълзите, от смъртта.
със нозе от кръв и рани
и сърца от страст терзани
все летим в безумен бяг
към последния си бряг.
И нима не бихме спрели
и останали сред път,
да не бяха идеали
във сърцата да горят?
Да не беше любовта ни
да затопля нашия кът?
Да не бяха светлините
да ни сочат висша цел
и предвождат в тъмнините
към незнайния предел?
1940 г.
