Калоян Блажев

За Хесе Средновековието се явява един свят, паралелен на съвременния, в който обаче господства духът. Съчинението му “Лавровият венец на Свети Франциск от Асизи” е публикувано през 1905 г. Според Хесе той е средновековен религиозен деец, постигнал духовно съвършенство.

Писателят проследява вълнуващата история на светеца от раждането му до годините, в които се посвещава в служба на Бога в резултат на внезапната промяна, която от горд рицар го превръща в смирен монах.

“В самота и молитва, в общение с нуждаещите се и бедните започнал новият живот на Франциск. Неутолимият духовен стремеж и потребност в онази епоха били преживени от него като мъчително безпокойство, което го подтикнало към поклонническо пътуване до Рим. ” - пише Хесе и акцентира върху стремежа за извисяване у средновековния човек, водещ до смърт на егото.

Именно подчиняването на егото, над което започва да властва идеалът, буди възхищение у автора. Като следва буквално думите на Исус, Франциск продължава живота си в апостолска бедност и себеотричане и поради достъпността на служението си става народен проповедник.

“Ако някой днес се опита да живее по същия начин - отбелязва Хесе - то той би бил обявен за луд. - Но и по онова време, когато поради нарастващото значение на градовете и с процъфтяването на търговията парите са се превърнали в мощно средство за влияние, евангелието на бедността не звучало привлекателно и естествено…”

Според Хесе орденът, който Франциск създава, става един от най-надеждните и силни стълбове на католическата църква. Той характеризира Средновековието като епоха на духовни търсения и динамични промени, на бушуващи страсти и мистицизъм, на идеалистична вяра в доброто и стремеж към свръхестественото.

През 1919 г. писателят издава съставената от него книга “От Средновековието”, а през 1925 г. публикува и втора част под заглавието “Истории от Средновековието”. Той представя “истории от това митично време, което, наред с процесите против вещиците, е създало култа към Мадоната, наред със сиромашкото време на пост и глад е създало “Сказанията за Парсифал”, наред с гротескно хилещите се маски е създало големите готически катедрали. Тези истории са извън времето, винаги заслужаващи нашата съпричастност като всичко човешко.”

В книгата са включени преведени от Хесе от латински 24 къси разказа от германския теолог и писател Цезарий от Хайстербах, подбрани от средновековния сборник “Диалози за чудесата”, както и истории, взети от англо-германски сборник от 14 и 15 век и преведени от Ю. Г. Т. Гресе през 1842 г.

Цезарий /1180 - 1240/ е цистериански монах, приор на абатството Хайстербах близо до Кьонигсвинтер и автор на проповеди и хроники. “Диалози за чудесата” пише в периода 1219 - 1223 г. Те пресъздават случки с епископи, абати, игумени, монаси и рицари. Неизменна част от повествованието са разказите за човешката хитрост, наивност и пресметливост, както и за дяволските изкушения.

На критика се подлагат неспазването на обет, даден при изповед /”За изкушението и забраната”/, леността в молитвата /”Изкушението на благородника”/, липсата на милосърдие и състрадание /”Бедствието в един манастир”/, гордостта на лицемерното смирение /”Монахът и сълзите”/, измамната святост /”Посещение в Ада”/, липсата на усърдие в духовните неща /”За недостатъците на проповедта”/, лъжепророчеството и лъжемесианството /”За вярата и вярата в чудесата”, “Фалшивият месия”/.

Над всичко обаче властва Божествената свръхестествена мъдрост, въплътена в католическите духовници. Тяхната прозорливост и далновидност побеждават човешките хитрини и плътски грехове, абатите и епископите разгадават измамите и напътстват обърканите и грешни хора със съвети и с личния си пример.

Цезарий разказва и за средновековните добродетели - състраданието /”Исус като бедняк”/, разкаянието и честността /”За един абат от Санкт Пантелемон, който давал манастирски пари на брата си”/, женската почтеност /”Алат Петрус от Клерво и Рицарят”/, остроумието /”За въздействието на личния пример”/. Душевната чистота и смирението на героите произвеждат чудеса и знаци на одобрение от небето /”Преклоненият кръст”, “Рицарят и Божията майка”/.

Хесе се отнася със симпатия към средновековната религиозност, а дори и към суеверието всичко лошо и необяснимо да се обяснява с дяволската намеса. Той не го осъжда, а го третира повече като култура и културен период, отколкото като мракобесие.

В есето си за Цезарий той пише: “Цезарий е обвиняван в това, че е подсилил суеверността на хората и по този начин индиректно е допринесъл за ужасните процеси срещу вещиците и магьосниците в по-късните времена. Няма да го защитавам по случая, но ми се вижда прекалено да се твърди подобно нещо, още повече като се има пред вид, че именно Цезарий е един от основните източници за познаването на тогавашните идейни възгледи по онези земи.”

Общите си впечатления той обобщава така: “Той разказва за живота на монасите, на търговците, на църковните духовници, за войни и кръстоносни походи, за пазари и пътешествия с кораби, за умни и глупави любовни истории, истории за убийства и за бандити. Освен това той не скрива наличието на лоши обстоятелства и зли хора в църквите и мнастирите, дори понякога сериозно обвинява Църквата и когато трябва да напише нещо за свои братя, дори за братя от неговия манастир, той го прави със срам и тъга, а също и с пълна дискретност, но го прави честно и делово. Така той пресъздава ценни картини от тогавашния живот на всички съсловия, от историята и църковната история, като творбите му създават впечатление за безспорна достоверност.”

Хесе акцентира на правилните и добрите неща, които Църквата дава на хората и така осъществява единството им в Божията милост и справедливост.

Писателят изучава и видните средновековни мислители Августин Блажени /4-5 в./, разработил концепцията за католическата църква като духовен град на Бога, Тома Аквински, италиански теолог и философ от 13 век, Майстер Екхарт, немски философ и теолог от 14 в., една от водещите фигури в Доминиканския орден и други, както и църковния живот по онова време.

Той рецензира книгата на Йоханес Бюлер “Животът в манастирите през немското Средновековие”, която излиза в Лайпциг през 1921 г., като публикува рецензията си в списанието “Vivos voco”, на което е редактор. Пак там публикува рецензията си за книгата на Макс Пикард “Средновековни фигури от дърво”, излязла през 1920 г. в Цюрих.

Всички тези занимания на Хесе със Средновековието, които са описани подробно от изследователя му Теодор Циолковски, са подготовка за създаването на романа “Нарцис и Голдмунд, в който действието, макар и доста условно, се развива през 14 век.

14 век принадлежи към Възходящото Средновековие, наречено още Развит феодализъм. По принцип средните векове дълго са били характеризирани като тъмна и мракобесническа епоха, но всъщност 14 век е време, в което се наблюдава устойчив напредък във всички сфери на европейския живот.

Развитието на занаятите довежда до създаването на градовете и появата на първите наченки на буржоазията, натискът на феодалите намалява и се подобрява положението на крепостните селяни.

Властта на монарсите се увеличава, но те са не толкова силни завоеватели, колкото мъдри владетели, които се стремят да стабилизират държавите си. Появяват се първите университети, величествените катедрали се утвърждават като място за активен духовен живот, развиват се средновековната култура и изкуство. Църквата, макар и в чести конфликти със светските власти, а и с опити да бъде дестабилизирана от ереси, е единна и е върховният обществен авторитет.

През 14 век Германия е най-голямата политическа, икономическа и културна сила в Свещената Римска империя на германската нация и обединява много територии в Европа. Когато Карл Четвърти фон Люксембург оглавява империята в средата на 14 век, се ускорява търговското /Северногерманската Ханза/ и културното сътрудничество между европейските народи. Според немския журналист Ханс Миздорф Ханзейският съюз, който се е простирал на територията на седем европейски държави, е белег за глобализация още в Средновековието.

Карл Четвърти, който има германска, френска и славянска кръв и освен мъдър държавник е и вещ теолог, си поставя за цел да създаде една космополитна държава под егидата на католическата църква. Затова някои историци твърдят, че той е най-великият владетел по това време, реализирал идеята за обединение на европейските нации в обща християнска държава, но със запазване на културните различия между тях, и е увеличил значимостта на европейския континент в света.

В последните десетилетия много изследователи преразглеждат оценката си за Средновековието. Немският историк Бено Хубенщайнер твърди, че историята на Възходящото Средновековие в Германия е не толкова история на народа, колкото история на немската аристокрация, че източниците свидетелстват главно за непрекъснатата борба на немските благородници както помежду си, така и с Римския папа и с френския кралски двор.

Но един от най-големите съвременни медиевисти, французинът Жак льо Гоф, в изследванията си, без да идеализира епохата, измества акцента от политическата история към духовността и антропологията. Той посочва, че тогава човекът, създаден по Божи образ, е разположен в центъра на ценностната система, че светът съществува заради него и за него. Че хуманизмът на Средновековието е в търсенето на божественото естество на човека, който се стреми към Спасение.

Според него Средновековието е особена епоха, различна от Античността и от модерното време. В книгата си “Средновековието - как да го обясним на децата” той пише: “Ако всяка епоха си има своя мисия, може да се каже, че мисията на Средновековието е била да създаде Европа. Средновековието е среща с другия и същевременно със себе си.”

Точно по този начин, но доста време преди него, разглеждат Средновековието немските романтици, а и самият Хесе.

Както вече бе отбелязано, възгледите на Новалис играят основна роля в мирогледното формиране на Херман Хесе. В този аспект много важно за него е есето ” Християнството или Европа”, написано през 1799 г.

В него Новалис представя Средновековието като “…хубави времена, когато Европа е била християнска земя, когато Едно християнство е обитавало този създаден по човешката мярка континент. Един голям, задружен интерес свързвал най-далечните провинции на това обширно духовно царство.”

Според автора средновековната църква има просветителска функция, целяща да научи хората на добро и да ги отклонява от опасните извращения, и подчертава средновековната цялост и неделимост на католическата църква.

Тъй като според него религията е път към обединяване на хората, църквата трябва да бъде единна. Затова пише за метежниците - протестанти: “Те разделили неделимото, разтрогнали неразтрогваемата църква и се отлъчили скверно от цялостната християнска общност, чрез която било възможно единствено и трайно възраждане.”

И добавя, че с Реформацията се слага край на християнството. А Просвещението превърнало науката в нова религия. Омразата към католическата църква прераснала в омраза към Библията, към християнството и накрая към самата религия. Бог вече бил представян като бездеен наблюдател.

“Само религията може да разбуди отново Европа, да даде сигурност на народите и видимо да въдвори християнството с ново великолепие на земята в старото му миротворческо знание.” - категоричен е авторът, който вярва, че все някога този златен век ще настъпи.

Хесе споделя възгледа на Новалис, че в Средновековието се е зародила съвременната европейска цивилизация, че християнската духовност е в основата на средновековната философия и на средновековната естетика, според която Бог е източник на всичко добро и изящно, на християнската материална и духовна култура, както и че католическата църква е осъществила единството на Европа на основата на вечни и свещени ценности.

Концепцията, че Средновековието и католицизмът като универсална форма на християнството са две неразривно свързани части от европейската история, е възприета от Хесе.

Но за разлика от Новалис и другите немски романтици той не идеализира Средновековието, което проличава в романа му “Нарцис и Голдмунд”.