ЦВЕТЕ
ЦВЕТЕ
Цветето – пълно с роса,
изгрева ален посреща.
Волята на небеса
малкото цвете усеща.
Неудържимият цвят
чудна усмивка разтваря.
И на смъртта аромат
цветето дава със вяра.
Слънцето ще изсуши
чистото, ранно доверие.
И с ароматни души
мрак пропълзял ще вечеря.
Пълно с нетрайна роса,
иска наивното цвете
волята на небеса,
иска докрай да усети!
ПОДРАЖАНИЕ НА ВЯТЪРА
Мога сам да заживея.
Да обикна сам не мога.
Вятърът през сълзи пее
за сиротната тревога…
Със съчувствие разбирам
и му подражавам често.
Ту отпаднал, ту размирен:
плач в алегро, вопъл в престо.
Кой да проумее, време,
как си текло без корито?
Ненаписана поема
на удавник спи в очите.
ПРИ ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ
При залез слънце агнетата блеят.
При залез слънце млякото тече.
При залез слънце къщите жълтеят.
При залез слънце златен стан тъче.
При залез слънце селото е спомен.
При залез слънце синя пропаст грей.
При залез слънце капе звън църковен.
При залез слънце мъртва плът живей.
При залез слънце диша старината.
При залез слънце слиза вечността.
При залез слънце сторва кръст земята.
При залез слънце е любов смъртта!
ВИХЪР
Раздухвам облачни пожари.
Аз вихър съм неумолим,
но сив клепач денят притваря
и слиза вечерният грим.
Тогава слънцето загива
зад хоризонта притаен.
И падат сенки боязливи,
и тихичко си шушнат с мен.
ШЕВИЦА
Угари димящи помня.
Чувам плясък на крила.
Виждам как в небе огромно
плуват сините била.
Бос вървях по коловоза.
Дишах бяла лекота.
И откъсвах като роза
веселата свобода.
Колко е било отдавна!
Домъчнява ми сега!
И ме удря като тайна,
придошлата в мен тъга!
Как сребрееше реката!
Газех бистрата вода.
Цветовете на дъгата
наблюдавах след дъжда.
И втъках в една шевица
тия чудни цветове,
полетът на бърза птица,
летен гръм и ветрове!
ОБРАТНО РЕШЕНИЕ
Надвесен бях над пропастта.
И като че ли щях да скоча!…
Тогава някаква звезда
със лъч към себе си посочи.
Загледах я и се засмях.
Не знаех тя защо се смее,
защо и аз, но проумях,
че трябва да повярвам в нея.
ВЪРТИ – ЗЕМЯ
Върти – земя,
човешки дял!
Не проумя
на кой си хал!
Издигане,
пропадане,
изригване
и спадане!
Море си бил
или вулкан!
Сега – пестил
в старешка длан.
Не проумя!
Лежи печал…
Върти – земя,
човешки дял!
ВЪЗМОЖНОСТ
На отчуждението сняг
или на егоизма лед.
Защо ме гледат като враг?
Дали защото съм поет?
Въпроси – огнени кълба,
пространството ако взривят,
единствен аз ще се стопя,
а те ще се дозамразят!
ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ
Вдълбочаването възвисява!
Взривна мисъл гръмва след това!
И в красивоявната забрава
мога да се радвам и гневя!
Разбираем искам да остана
даже в най-неясния стремеж.
Надживей ме, наранена тайна,
чрез словесния кръвокипеж!
ПО СПИРАЛАТА
По спиралата нагоре
регресивно се въртим.
Всеки с битието спори,
всеки е “непогрешим”…
Задължен дори се чувства
да помогне със съвет,
че животът е изкуство,
както и да си поет!
Който пък не те съветва,
той е приказлив “умник”.
И неволно ставаш жертва
само на един език!
