МОЛИТВА

Жеко Христов

МОЛИТВА

Постоянно нещо в мен изгаря,
вятър вее пепел всеки ден…
Сякаш денонощно се разгаря
битка тайнствена във мен.

Сам, във дреха евтина загърнат,
със присвити от прахта очи,
аз издувам огрубели бърни -
„Жив е той…” във пътя ми ечи.

О, мой боже, запази сърцето,
много са завоите пред мен…
А се правят подвизи, додето
си безумен и зелен…

1987


ТВОРЕЦ

Розова мъглица и коне
тази нощ съня му прекосиха…
И когато слънцето дойде,
сенките им огнени се скриха
в листовете гъсто набраздени
от молива му безсънен, строг…

Спеше той - измъчен, на колени,
както след сътворението Бог.

1987


БИВШ СЕЛЯНИН

По моето село тъга ме обхвана.
И ето, през него вървя
на разсъмване.

… Плаче
неделна църковна камбана.
Ударено кученце скита…
Защо ли то в мен се вторачи?
Какво ли ме пита?

1987


РОМАНТИЧНО

Със твойта малка пенсия болнична
живеем вече месеци наред…
В такава ситуация трагикомична
ми казват, че съм даровит поет.

Вървя по улиците горд и щедър,
трохи и стих намерил в тоя град.
От златото на залеза загребал,
се връщам вкъщи приказно богат…

Иронията ми убийствена, Антония,
все още ако можеш, моля те, прости!
… Над мене пукат натежали клони
от гладни птици… и звезди!

1987


НЕДЕЛЕН ДЕН

Поседнал съм на пейка груба -
и грее слънцето над мен.
Какво от туй по-хубаво.
От храст затоплен и зелен
излита птичка към небето
и устните ми трепват пак…

С ръка притискам си сърцето -
и пука ризата ми чак.
Тук няма кой да се надсмее -
по бузата
сълза пълзи…
Една калинка се люлее
на млади лъскави треви.

Тече в нозете ми рекичка -
и грее слънцето над мен.
Завръща се във храста птичката…
Припламна и угасна тоя ден.

Напущам пейката си груба,
напущам древния покой…
Където бях
тъй хубав -
като жребче на водопой…

1987