Константин Петканов

От гъстия върбалак излезе едър момък, прескочи пресъхната вада и спря до брега на близката река. Погледна водата, зарадва се на слънчевите отражения и дигна глава към небето. Цял се завъртя, докато срещне с очите си парливите блясъци на пролетното слънце. Примига няколко пъти, поклати глава и, да запази лицето си от жарките лъчи, отново се загледа в тънките мрежи на бистрата вода. Нагоди дясното си ухо, долови речния ромон, подсвирна си тихичко и нагази бос във водата. Нарочно тръгна срещу течението, затъна до колене, измокри си потурите и след това с широка крачка стъпи на брега и гласно сам се учуди:
- Я гледай - цял си се измокрил!
Разкрачи се върху брега и обърна гръб на слънцето, за да не блещи в очите му. Много му се искаше да гледа сочните ливади и да дебне селските пътища. Пред него пасяха няколко крави. Насочи се към тях, но те, щом го зърнаха, дигнаха глави, подплашиха се, разбягаха се на разни страни и минаха оттатък реката.
Насреща, върху плещите на зелен баир, бяха накацали къщите на селото. Няколко пътя кривяха из класилите вече ниви По средния път бавно се мъкнеше биволска кола. Момъкът се спря сред ливадата, дигна ръка над очите си и се загледа в биволите. Пак поклати глава, наведе се, откъсна стръкче детелина, сложи я на лявото си ухо и забърза към селото. Преди да излезе от ливадите, колата зави да се отбие по друг път и неочаквано спря. Пред биволите застана човек, изжегли ги и ги остави да пасат край пътя. Момъкът разшири очи, задържа задълго в погледа си колата и биволите и си помисли:
- Това е Недината кола. Връща се от воденицата. Познах я по дългата опашка.
Разбърка с дебелите пръсти рошавата си коса, напипа стръкчето детелина на ухото си, уви го около палеца си и след това го захвърли. Наблизо нямаше никой, а на него му се струваше, че нивите са пълни с хора; те нарочно се крият, за да го видят как ще тича да стигне Недината кола. Разсърди се, замахна с празна ръка върху едно жълтурче, птичето хвръкна и се изгуби над зелените ниви и ливади. Направи усилие да кривне на друга страна и да забрави Недините черни биволи. Но веднага му мина през ума че на това место пътят е изровен от дъждовете, и повярва, че с колата се е случило нещо лошо. Ами ако се е счупила задната ос?
Изтича през дългата ливада, излезе на равния път и се насочи към колата. Задъхан изкачи баира, спря се до един глог и се почувствува по-излишен от буболечката. На няколко крачки от него пасяха биволите, а до самата кола стояха гърбом Неда и баща и. Те гледаха пропадналото колело в рупалката. Момъкът пристъпи към добитъка, закри се зад едрото тяло на първия бивол и се опита да го погали. Биволът дигна глава, въздъхна дълбоко и дълго не свали очи от него.
- Защо ме гледаш така, Брезак?
Нединият баща долови тихите му думи и веднага се обърна към него:
- Угрине, ти ли си? Я ела да ни помогнеш, нали си юнак?
Угрин размаха дългите си ръце, почувствува лицето си запалено, погледна още мокрите си крачоли и приближи колата. Без да дигне очи, да срещне погледите им, хукна до повреденото колело и го заразглежда с голямо внимание.
- Угрине, то с гледане само нищо не става! - подхвърли му Неда.
Гласът на Неда го изплаши, бърже се изправи и усети тъмните й очи да шарят по лицето му. Протегна ръка да се облегне на ритлата, но политна и едва се задържа да не падне. Неда сложи длан върху устните си да не се засмее гласно. Угрин долови присмеха на момата по жарките лъчи на слънцето и се намръщи.
Колата беше натоварена с пет пълни торби брашно. Угрин знаеше, че Неда е с баща си на воденицата и беше излязъл да ги срещне. Но повече от него знаеха очите на Неда и затова му се присмиваха. За до се покаже юнак, хвана с две ръце пропадналото колело, изопна младата си снага и го дигна, измъкна го от рупалката.
- Угрине, какво правиш, ще се прекъсаш!
-Дребна работа, чичо Славе!
Неда престана да се усмихва, пристъпи към Угринъ, изгледа го от глава до пети и му каза:
- Изцапа си ръката с катран!
Угрин избърса с длан запотеното си чело и махна с ръка:
- Дребна работа.
И тримата се замълчаха. Угрин забеляза сянката на Неда в краката си, отстъпи към опашката на колата, забърка се и, без да иска, повтори и потрети:
- Дребна работа!… Дребна работа!
Слави разгледа още веднъж колелото и натърти:
- Никак не е дребна! Това колело вече работа не върши - счупено е!
Неда непрекъснато следеше с поглед Угрина и се забавляваше със смущението му. Баща й седна на земята до колелото и се замисли. Тя мина зад гърба му, приближи Угрина, дръпна го за ръкава и му се усмихна:
- Само ти можеш да помогнеш на татко!
- Колелото е счупено.
- В селото има много здрави колела!
Угрин се опита да въздъхне, но се уплаши от усмивката на Неда, задържа дъха си и побърза да каже, да не би някой друг изневиделица да го превари:
- Чичо Славе, отивам в село да ти донеса здраво колело!
- Иди у нас и донеси новото колело. Окачено е до вратата на плевника.
Угрин се накани да тръгне към село, дори се приготви да тича, но Неда мина от другата стрина на колата, погледна го, закани му се с пръст и още по-тихо му подхвърли:
- Довечера ще отида за вода от горната чешма!
Тия думи съвсем го забъркаха, препъна се в процепа на колата, опря ръцете си на земята и с пълна сила затича към селото.
Щом се закри зад първата нива, престана да тича, спря се, пое няколко пъти дълбоко въздух, чу бързите удари на сърцето си и се усмихна на буйната зеленина. Сега всичко му се струваше от хубаво по-хубаво. Най-дребните камъчета му се виждаха като златни зрънца. Те тъй радостно искряха, че замрежваха със стрели далечното синьо небе. Погледна към селото. Къщите се кипреха между млади и стари дървета и приличаха на угледни булки. Той си помисли, че най-хубавият край в света е родното му село. И е толкова честит, че на всека животинка може да довери радостта си. Ех, ако можеше да си хване една чучулига!…
Обърна се назад да зърне Неда около колата, но видя зелените ниви и бяло облаче в далечината, размаха ръце, плесна коленете си, приготви се за борба с незнаен борец и се провикна с пълно гърло. Гласът му прегърна с радост полето, дигна няколко чучулиги и заглъхна като весела песен. Откъм селото се разлая куче. Угрин и на него се обади с продължителен вик. Никога досега тъй силно не са гърмели гърдите му. Стига да иска и ще подплаши всички животинки из нивите. Ами ако и Неда го е чула? Дали се е зарадвала? Угрин се провикна още веднъж и наново затича към близките хармани. Сред Нединия харман срещна сина на хаджи Никола.
- Хей, Младене, къде отиваш?
- Накъдето си искам!
- Брей, че си голям! Ако си тръгнал към воденицата, да знаеш, че ще те срещне вълк.
- С мечка не ми се приказва!
Младен изчучули уста и започна да плюе като мечка, когато яде ягоди. Угрин не понесе подигравката му, разпери ръце, засрещна го и посегна да го улови за шията. Младен се опита да избяга, но Угрин здраво заби пръсти в пояса му, задържа го, след това силно го раздруса и го събори на земята. Младен удари носа си в запечената пръст и го ожули. Разсърди се, закани му се да го бие, но сега не се реши да го нападне. Отдалечи се, мина в друг харман и след това му извика:
- Мечко, скоро ще ти вържа синджир на дебелата бърна!
Угрин се наведе за камък, но не намери. Младен се изплаши и побягна. Тая лесна победа го зарадва, развика се след беглеца, разлая кучетата и изтича в Нединия двор. На новия чардак, върху дъсчената преграда, беше простряна шарена черга да се суши на сянка. Той се загледа в ярките й багри и почувствува силно желание да погали висналите й краища. Тъкмо протегна ръка и на чардака се показа Недината майка. Тя се наведе над чергата и му се развика като на крадец:
- Дриплю, какво търсиш из двора? На новата ни черга ли си хвърлил око?
- Чичо Славе ме изпрати за новото колело! - и Угрин преглътна сълзите си.
- Какво колело?… Никакво колело! Дяволите ще те вземат, ако сляза от чардака!
- Задното колело на колата се счупи. Чичо Славе ме изпрати за новото колело! - глухо продума Угрин.
- Че защо тебе изпраща? Какво си търсил пак из пътищата!..
- Бях из полето по моя работа!
- Знам ги аз твоите работи. Голчо!… Брей, стига си се натурял за момичето ми! Неда не е лъжица за мечешката ти уста!… Хайде, по-скоро вземи колелото и да те няма из двора!
Угрин отпусна ръце, накани се да се върне назад, но желанието му да види още хубавата Неда го задържа из широкия и чист двор. Раздвижи очите си, забеляза новото колело на стената, отиде при него, свали го и го търкулна към вратника. Зарадва се, че то се търкаля добре, изтича, настигна го и го подгони из селския път.
Биволите се сгорещиха от слънцето, отдалечиха се от колата, слязоха от долината и легнаха в реката. Слави им се разсърди, остави дъщеря си да пази брашното и отиде да ги върне. Неда, щом остана сама, отби се в близката нива, накъса кадънки и синчец, сви си пъстра китка и се закичи. Обърна се към селото, огледа близките пътища и, като не забеляза жив човек по тях, седна на тревясалия слог и заследи леката тръпка на цъфналите класове. Около нея живееха и леко дишаха много неща, но тя не ги забелязваше. Всичко се губеше на бял облак пред очите й. Както мислеше за новата си премяна, стори й се, чува познат глас. Сепна се, изправи се, върна се при колата, закри се зад първата ритла и зачака. Гласът повторно се обади, направи широк кръг над нивите и се плисна в лицето й. Младен, хаджи Николаевият син, пееше хороводна песен, плашеше чучулите и бързаше към колата. Неда не изтърпя до край, излезе на пътя и го посрещна със засмени очи. Младен се спря отдалече, огледа околността и тихо попита:
- Сама ли си?
- Сляп ли си, та не виждаш?
- Къде е баща ти?
- Много ли ти е потрябвал?
Той обиколи колата, забеляза счупеното колело и необичайно, продължително въздъхна.
- Тука ли ще оставиш колата?
- Да не искаш да я взема на гърба си? Стига си я обикалял! Подир малко ще дойдат татко и оная мечка -Угрин.
Младен неволно попипа с ръка носа си и пристъпи към Неда. Улови я за двете ръце и пресрещна запалените й очи. Сториха му се по-дълбоки и от полските кладенци.
- Сега пък с Угрина ли си се заловила?
- Хи, хи, хи! Той ли ти е издраскал носа?…
Младен изви едната й ръка, дръпна забрадката и я соглави. Тя задържа бялата си забрадка между пръстите на лявата си ръка, след това се наведе, дигна от земята съборената пъстра китка и я захвърли в лицето му. Той извърна глава, избегна удара и прегърна Неда през кръста. Тя го удари в гърдите, отдръпна се до колата, притисна гръб до ритлата и зачака.
Младен, вместо да сложи ръце върху раменете й, облегна се с тях на колелото и я попита:
- Тази сутрин среща ли се с Угрина?
- Нито съм го видяла, нито искам да го видя!
- Ами ако ме лъжеш?
- Миналата нощ, като прескочи плета и дойде при мене, лъжа ли беше?…
Младен се откъсна от колелото и притисна силно Неда до ритлите. В същия миг колата се разтърси от тежък удар. Угрин беше блъснал новото колело в предницата на колата. Неда избяга от прегръдките на Младена и, като си забраждаше косите, попита Угрина:
- Донесе ли здравото колело?
- Сляпа ли си, та не го виждаш?
- Пък може и да съм ослепяла от хубостта ти!
- Е, аз не съм хаджийски син!…
Младен се съвзе от неочакваната си среща с Угрина, пристъпи към него и дигна ръка да го удари. Угрин ловко избегна удара и се нахвърли върху му. Сграбчи го здраво през кръста, прекърши го и го тръшна на земята.
- Да ти ожуля ли пак носа? - и Угрин го плесна по устата.
Неда отведнъж се нахвърли върха Угрина и го заблъска с пестници в гърба и главата. Той остави Младена, дигна ръце над главата си да се запази от силните удари и я попита:
- Защо ме биеш? Какво лошо съм ти сторил?
- Мечка!… Очите ти ще издраскам, та да ме помниш, докато си жив!…
Младен се насърчи от гнева на Неда, изправи се и отново настръхна срещу Угрина. Издебна го и го удари в рамото. Угрин отстъпи встрани и се приготви да се брани. Неда задири камък по земята, намери топка суха глина, грабна я и с все сила я запрати върху му. Той пресрещна глината с ръка и я улови. Дланта и пръстите на ръката му го припариха, сякаш жив огън бе хванал. Стисна зъби от болка, овладя мъката си и пак попита чернооката Неда:
- Куче ли съм, та ме замерваш с камъни?
- Циганско куче!…
Угрин подхвърли глината във въздуха, остави я да падне встрани и бавно пристъпи към новото колело. Дигна го от земята, нарами го и се накани да го отнесе обратно в селото. Неда се ядоса, настигна го, събори колелото от гърба му и се развика:
- Ако не се махнеш от тука, ще грабна желязната жегла и ще ти пукна главата. Мечка такава, не разбра ли, че не искам да те гледам?
- Младен ли ти донесе от село колелото?
- Какво съм крива, че ти си глупав?
- Е, не съм хаджийски син!…
Угрин искаше да каже още няколко думи, но въздух не му стигна, уплаши се от мъката си и се отдалечи от колата. Неда взе наново запечената глина и пак я запрати върху му.
Той чу как зад него тупна нещо, забърза и тръгна направо през нивите. Страх го беше да се върне в селото, да не го разкъсат лютите селски кучета. Искаше му се да зърне хора из полето, да отиде при тях и през целия ден да остане на чужда работа. Към сините вирове на реката забеляза воловарчета, но го досрамя да другарува с тях. Наблизо беше воденицата, но и воденичарят не разбираше от човешка приказка. Погледна небето, домъчня му за белия облак, който бягаше от слънцето и, без да знае къде отива, свърна към ливадите.
Млад мъж косеше трева за конетe си. Угрин се отби при него, спря се отдалече и и не посмя веднага да го заговори. Косачът го погледна под вежди, замахна няколко пъти с косата, след това бръкна в пояса си, извади краешник хляб и си отчупи голям залък хляб. Угрин направи няколко крачки към него, протегна ръка и тихо, виновно му се помоли:
- Бачо Христо, дай и на мене залък хляб?…
Христо го изгледа, обърна гръб и пак закоси сено. Угрин погледна протегнатата си ръка, почувствува я изтръпнала и я отпусна. Тежка болка, като дебела змия се уви около снагата му, повлече го към близкия върбалак и го събори върху зелената трева. Притисна чело до земята, изпъшка и още малко щеше да изреве от болка в сърцето. Мислите му забръмчаха около сухия залък хляб и не му позволиха да си проправи път и да избяга от мъката. Видя се като просяк пред людските врати. Земята се заклати под него и направи широк кръг. Уплаши се да не умре от задух, обърна се на гръб, загледа се в небето и след това всичко се изгуби, потъна в бликналите му сълзи.
- Какви са хората! Дори и сух залък не дават на човека!…
Угрин затвори очи, събори топлите си сълзи върху тревата и много ясно разбра, че никога не е бил гладен за хляб. Спомни умрялата си майка, изхълца и продума напосоки да му олекне:
- Мамо, вече няма да протягам ръка за залък хляб! Ще се махна от това село!…

1939 г.