Филип Марински

Той, Дрею Самарджията, още навремето му казваше да зареже ножиците. За какво му е този женски занаят? Има си кацарлъка - работа за ихтибар и уважение, например, ама не го послуша. Да беше го послушал, сега нямаше да бере тоя срам и да се разпъва на два кръста.
Ама чакай сега! И друго пък има. Как да го послуша и за какво? Да чифтосаш два хубави занаята лошо ли е? Кога е топло - чукай обръчи и дипли талаш в работилницата, застуди ли - скърцай с ножицата около огнището. И като погледнеш, зиме, лете все има да капва по някой лев за гас и шарлан. Това е едното.
Другото е там,че благото на занаята не е само в парата. Те тука им беше препирнята с Дрея. Той, Дрею, си отиде от този свят, без, галиба, да я усети тая тънка работа. Пею се мъчеше да му я обясни, ама онзи беше твърд като каш /предна дъска/ на самар пък и караше всичко на едро. Самарджия, какво да го правиш!
- Ей, акран - думаше Дрею. - За един самар губя време колкото за два чифта терлици. Тури ги на паланзата и виж накъде ще накриви. Натам накривя и парата. Направо се чудя, как още не си захвърлил ножиците!
Пею само се усмихваше. Усмивката Пеюва всичко казваше, ама нямаше кой да я разбере. Тънка работа е тая, ти казвам. Разсудок и деликатност трябват за нея, например, ама Дрею, бог да го прости, беше твърд като буков каш и дробеше на едро. Само веднъж се поразмете мъглата в Дреювата глава, ама май пак не докрай.
Препирнята беше захванал пак Самарджията. Той стържеше с дървена пила букови дъски за неговите самари, седнал на плевнината порта. Пею пък на неговия си двор, нагряваше цепени ляскови обръчи на открит огън и ги опъваше на коляно
- Е, сега това ти го признавам! Каца да сториш е мъжка работа. Щото досега да си чувал женско каца да е извъртяло? Не си. За самар хич пък и да не приказваме. Ама за терлиците… Зарежи я тая работа, ти казвам! Излагаш се. Всеки фустан може да скърца с ножица. Една работа, дето може жена да я свърши, не е за мъж. Послушай ме, няма да сбъркаш!
Пею пак се беше усмихнал. Усмивката му пак казваше всичко, ама да не беше насреща Дрею. Забил нос в дърводелската си пила, стърже ли стърже.
- Слушай, наборе! - беше му рекъл тогава Пею. - Остави пилата, вземи вклей /запали/ един кутрубан и чуй какво ще ти река!
Оставили бяха Дрею пилата, Пею лясковите пръти, запалили бяха по тютюн и Пею се беше опитал пак да обясни сладкото на този негов “башармак” /умение/ - да шие терлици. Самар носят и коне, и кобили, и мулета, и магарета, а терлици носят само жени, ей, Дрейко. Само жени! На самар можеш да завържеш всичко И гюбрив чувал можеш да завържеш, например. А в терлика влиза женска ножица. Схващаш ли разликата, а? Е, и самарджилъкът си има тръпчица, признато. Доведат ти, да речем, хубав хайванин да му самар направиш. Хубав кон с лъскав косъм, с капула като арманлийска карпуза - радва окото, признато! Ще вземеш мерките от гърба на хайванчето, ще го тупнеш с длан по шията, по капулата… Е, и? Може ли да се мери онова “хайванско” драго с това, да ти се изправи в стаята невеста като филиз и да ти рече: “Бай Пейо, уши ли ми щеш терличкове? Остана тука парче от мъжовите навои, белким излезе нещо.” „Ще излезе, булка, как няма да излезе! - ще речеш - Сбоси са, да ти мярката взема, че терликът е за каматнина, той трябва да повива ножицата хубавко, точно… Сбоси са, булка, сбоси са и стъпи тука!”
Свали си жената чорапа, стъпи върху абата на трикракото столче. Стъпи, ама не както трябва, например. Че хванеш зад коляното й в прегибата /прегъвката/ да наместиш крака.. Сетне с пресъхнал сапун дълго, дълго очертаваш и наместваш, наместваш… колко голям ще е табанът на този терлик, за тоя крак, който вече е проводил тръпка по снагата ти - тръпка, която мравучка в жилите ти и се забаружва чак в слабините. Да кажеш нещо, Дрейко? А? Ами след това да загубиш взетата мярка и да я вземеш отново, например? Знаеш ли каква цена има цялата тая, а? Ха туряй сега на паланзата и виж накъде накривява!
Все трябва да беше влязло в главата на Дрею нещо, щото жена му започна да си шие терлиците при Масторска Стефана.
За благото на кацарлъка Пею не беше казал никому… То е голяма работа, не че правиш нещо, което те надживява. Майсторлък си е, много майсторлък - да сглобиш от цепени дъски съд, здрав, тънък и лек, с два пръста да го вдигнеш, например, и, чукнеш ли го, да пее като пиринчен чан. Дойде мющерията да си вземе онова, което е поръчал и започне да го оглежда. Оглежда той направата, а ти оглеждаш него… Като бяла бучка сирене беше клекнала в един отдавнашен ден насред двора плоската мандраджийска каца, поръчана от Стана Велкоска. Обръчите чертаеха тъмни ивици като черна връв през бял навой. Дупчиците, направени на двете по-дълги дъски, ушите, светеха като оченца и бяха тъй мераклийски пробивани, като че ще носят кехлибарени обеци, а не гюбриво мандраджийско въже. Дъното на кацата, направено по-широко от отвора й, за да побира повече масло, я правеше яко стъпила на дворната тикла. Стана обикаляше около това блеснало на слънцето чудо, любуваше му се и като на себе си приказваше: “Хубава е станала, тьоничка в дъсчиците и с дълбоко дънце… Хубавка е станала.” А Пею шареше с очи по Станината снага и на свой ред се възхищаваше: “Хубава Стана! Каматна Стана. Тьоничка, пък дупеска стана!” Гледаше Стана бялото чудо и през главата й изобщо не й минаваше, че тия думи не са за кацата… Тая Стана, тая Стана!
Стана! Тя стана каквато стана - резил на стари години стана, ами виж как ще се оправяш с положението - сепна се замислилият се Пею и се изправи от кревата - хем да се разшава, хем да прогони връхлетелият го скорошен спомен. Походи в стаята от кюше в кюше, като сам се кореше: “Осемдесет и седем сурнеш на гърба си и ум не събра. Все същия! Остави Дрея и Стана, не мой да ги от гроба вадиш. Пък и какво са ти те за всичко криви?!” Терзицкият метър, който вчера пак беше му потрябвал, падна от столчето и се преплете в краката му. Старецът се наведе, взе го и с яд го запокити в кюшето: “Мамка ти и на тебе! Заради тебе вчера…”
Не заради метъра вчера Пею… Беше се обадил онзи, някогашният Пею. Него вчера не беше могъл да надвие сегашният старец. Барем това, Делиният изтърсак, да не беше рекло тъй на невястата си. А пък то.. От два дни са тука младите - на дъщеря му Деля най-малкият син с булката. Гражданче нали е, ровило се невестето в бабиния му сандък, гълтало си езика пред дантелени ръкави и кенар, пред пазухи и зунчени миндили, развявало клашници и вълненици, паднало му окото и на везаните й сърмени терлици. Ох, че са хубави! Божичко, каква прелест! Кой ги е правил? Дядо Пею?! Не може да бъде!
И те ти ги двамата млади в стаята му. Най-напред Пею се поопъна. Минало му е вече времето, но жицата подскача в ръцете му, пък и недовижда, например. Ама младите - не та не! Ще шиеш, дядо! Не можеш да ни откажеш!
Склони Пею, без да си дава сметка в какъв капан се сам набутва. Всичко уж беше както трябва. Пею изрови от войнишката си бръснарска кутия терзицкия метър и сухия сапун, примъкна в средата на стаята вярното си трикрако столче, разстла върху него парчето аба, което Деля беше изровила от сандъците, и коленичи на пода.
- Стъпи тука, невясто! - посочи абата Пею
И тогава се сети, че беше нещо забравил. Какво беше то? Аха! Трябваше да накара младата жена да се събуе. Таман беше зинал да рече “Сбоси са, булка, сбоси са и стъпи тука! Че то терликят е за каматнина, трябва да повива ногата хубавко, точно, та и мярката трябва да е точна” и разбра,че не е нужно. То, детето, с пуругащи - кракът му като гол.
Стъпи булчето, но както всички досега, не както трябва. Хвана старецът гънчицата зад коляното с едната ръка, притисна ходилчицата с другата и занамества.
Намества и оглежда Пею, намества и оглежда, че по едно време присегна и взе та заочертава табана. И тогава се усети, че долу бара, нагоре гледа.
Тръгнаха младите да излизат и женското изчурулика:
- Кога ще са готови, дядо?
А тоя тиквеник, внукът му, хвана младата си женица за ръка, поведе я към вратата и изтърси:
- Хайде да вървим! Няма да е скоро. Той пак ще ти взема мярка - тази ще загуби.
И преди да затвори вратата, обърна се към дядо си, ухили се и му намигна. Р а з г о л и г о!
Пею се улови с разголена душица и младият наднича в нея, рови се. Божичко! Божичко, какъв резил…
Тръгна Пею пак да седне на миндера си, ама това “Божичко” го отведе до иконостаса. Оттам с блага кротост го гледаше Иисус. Старецът притегли трикракото столче, седна срещу божието изображение и захвана:
- Е, Госпудьо? Как се излиза от тоя резил, например, да ми кажеш? Думай, не мой ма гльода тъй, все едно, че хич нямаш намеса в тая обърка. От мене си греха свалям, тъй да знаеш - твоя направа съм. Лошо е и е грехота да ти диря сметка, ама няма как. И седнал ще се карам с тебе, че краката ми не държат. Та тъй! Ти, като ми взе моженето, оти ми не взе и мерака? Гложди ме тоя пусти мерак, и той от тебе даден, гложди ме, та ми мира не дава. Не си ли даде сметка, ти, Госудьо, че такъв товар не мога да изнеса? Аз да не съм Ти? Да не съм Господ, та да издържам на вси съблазни и изкушения? Яд ме е на тебе, да прощаваш! - извисочи глас старецът - Тъй ме е яд, че ми иде да хвана ножицата и… Ще режа? И по мене ще режа, де що не влиза вече в работа, ама и твоята куна /икона/ ще прекроя!
Скърцането на панти го стресна. Синът му подаде глава в процепа на открехнатата врата.
- С кого се караш?
- Не карам се с никого. С Господя си уреждам сметки.
Когато вратата се затвори, Пею стана, подпря се о таблата на кревата, прекръсти се и издума шепнешком:
- Прости ми, Боже! Не ми връзвай кусур, не ме слушай какви ги дъвча. Знаеш ме, че не съм стока. Ти най-добре ме знаеш - твоя направа съм.