Стоян Загорчинов

Има писатели, които човек може да си представи не само като творци: един Зола - голям адвокат, Томас Ман - учен, Йовкова - не. Толкова художникът у него беше неразделен от човека, толкова човекът беше напълно в служба у твореца със своя интелект и емоционални преживявания.

Едното и другото образуваха нещо цяло, някакъв блок от самороден скъп метал, който не можеше да бъде разложен нито от високите температури, нито от действието на времето.

Оттам, по даденост, по природа, а по-малко поради съзнателно и преднамерено въздействие, Йовков можеше да се определи така: човек на единствената цел. Той беше роден писател и такъв умря - един завършен професионал в най-добрия смисъл на думата.

Не зная в това отношение друг подобен пример освен Флобер. Както последният, Йовков живееше само за изкуството, вярваше в неговото самовластие и чрез него задоволяваше всички свои потреби и копнежи в света.

Не би ли подписал Йовков следните Флоберови изрази:

„Да влезеш завинаги в изкуството и да презреш всичко останало, ето едничкото средство, за да не бъдеш нещастен. Разбира се, много нещо не ми достига, навярно бих могъл да бъда тъй щедър, като най-богатите; тъй нежен, като влюбените; чувствен като хората на насладите. А между това, аз не искам ни богатство, ни любов, ни наслади. Аз искам само 5-6 часа спокойствие в стаята си, зиме - голям огън в огнището, вечер - две свещи на масата!”

Ако Йовков не беше семеен и материална обезпеченост му позволеше да не бъде свързан с града и с хората, той сигурно щеше да има своята Maison de Croisset и там, подобно на своя френски събрат, щеше „болен, раздразнен, хиляди пъти на ден довеждан до отчаяние, без жени, без живот около себе си”, да продължава бавно своя труд, като добър работник който, засукал ръкави, удря върху наковалнята с коси мокри от пот, без да се бои нито от дъжд, нито от град, нито от вятър, нито от гръм”.

А всъщност и в града, и сред семейство и приятели, Йовков си имаше своя Croisset, своето усамотение, своята собствена атмосфера, в която само, изглежда, можеше да живее и да твори.

Тази откъснатост от света и аполитичност по отношение на обществения живот не бяха изсушили никак сърцето му към човешките радости и болки. Наистина, съвременността не бе отразена в неговите творчески постижения. Погледът му беше обърнат повече назад, отколкото наоколо, и напред.

Ала от друга страна, в нито една страница, написана от негова ръка, няма и следа от артистичен егоцентризъм, от себевлюбеност и самозадоволяване, логическа последица за писатели, които гледат на света отгоре и отдалеч. Не само това. Никъде няма ни един личен тон, ни един намек дори за интимните му надежди и разочарования, никъде той не описа себе си болен, сам, носещ доброволната жертва на голям художник сред едно полуравнодушно и лекомислено общество.

Йовков-художникът не си позволи да отбележи ни една биографична черта на Йовков-човека. Макар че се даваше цел на своите герои, неговите рожби не биваше да знаят душевните и физически белези на техния творец. Като някакъв безкрайно нежен баща, той се явяваше пред тях само с ведро лице, с уравновесена душа.

Реалист, и голям реалист, а поет по душевен склад, Йовков проектираше своите творчески блянове в някакви далечни ширини, докъдето не можеше да достигне отзвук от шума на неговата съвременност, но дотам също не биваше да проникне нито една въздишка, нито един стон на личната му, човешка участ по силата на едно спартанско понятие за дълг и безкористие.

По този начин, скривайки автора зад произведението, той достигаше до максимум епическо спокойствие и обективна пълнота в рисуване на живота, с което напомня от ново Флобера, но един Флобер, преминал през Толстоя - по-мек, по-сърдечен, без страстните омрази на великия французин и неговата неизличима мизантропия.

Дори и да изпитваше омрази и разочарования, да имаше свои часове на мизантропия и апатия, Йовков изливаше тия горчила на душата си в разговор със своите близки, с приятели и познати. Никога ръката му, обаче, не би дръзнала да сложи на бялата хартия тия други Флоберови думи:

„Струва ми се, че вървя из безкрайна пустиня, вървя кой знае де, и в едно и също време съм и пътник, и пустиня, и камила. Само една надежда ме крепи: че скоро ще се простя с живота, и че, разбира се не ще започне друг, който, може би ще бъде още по-печален”.

Неговото съзнание за отговорност, вярата му във високото предназначение на писателя като вожд и образец не биха позволили на Йовкова да напише дори в писмо тия редове, където личното е поставено над общочовешкото.

Този аполитичен, саможив, раздразнителен човек всъщност обичаше света и хората с някаква трогателно чиста любов, която му налагаше задължения и требвания, каквито малцина издигнати хора изпитват у нас.

С годините тези изисквания на Йовкова от себе си крепнаха и се затвърдяваха все повече: растеше човекът, растеше и художникът. Смъртта само можа да тури предел на този двоен възход.

в. „Завой”, г. 1., бр. 12., септември 1939 г.