Димитър Добрев

„Аз не виждам българска култура вън от свободния български народ и съм абсолютно убеден, че краят на самостойна българска държава означава неминуемо край на българската култура” - пише литературният критик г. Йордан Бадев в статията си „Литературни награди и литературни жури” („Зора”), защото вездесъщата истина е: „българският писател с българския народ” трябва да са в „нравствено духовно единение”, писателят трябва да изживее и превъплоти пълнокръвно в своето творчество „съдбоносната важност на събитието”, което историческите моменти налагат в напъна за изграждане светли доброчестини.

В настоящия момент всички възлагат на българския писател задачи, определят ролята му за добросъвестно изпълнение на дълга си и като гражданин, за да тласне към спокойно развитие своя избран народ.

Все затова и всички неписатели желаем да видим днес българския писател отърсен от личните и низки ежби, да застане като истински духовен вожд на народа, да отправи народния кораб към спасителен бряг.

Днес, когато един нов дух на освобождение, на неподчинение на варварските диктати и се движи по цялата земя - от север до юг и от изток до запад; когато народите, чрез своите избрани водачи, поемат в собствените си ръце своето жадувано възраждане, което е нужно и справедливо, - за да има мир, - в което са вложени всички надежди за по-честити бъднини за човека, налага се на българския писател неотменно да свърже съдбата си със съдбата на народа, да бъде фар в пътя за изграждането на новите дни.

Защото:

Писателят има всички предпоставки да изведе към светли хоризонти духовните сили на своя народ, чрез огромното въздействие на изкуството.

Известно е, че не само у нас, навред преди тази гигантска война, мислителите и артистите изкуствено прибавяха към злощастието на човечеството, което го разяждаше и приравняваше с животното, отровна омраза; те търсеха неуморно в арсенала на познанията и на въображението „истини”, създаваха „доктрини”, но за да се мрази; те неспирно влагаха всички годни сили, за да унищожат разбирателството и любовта между народите, красотата в живота и ценностите на творчеството.

Но уви! Те не спряха до тук! Те се стремяха да направят оръдие на страстите, на егоистичните интереси на един политически или социален план в собствената си родина, създаваха сплетни на междуособици в своята държава, от които нацията излиза разнебитена, обедняла, лишена от цвета на своите народни сили, чийто дял е да изграждат благополучието.

Наистина, българският писател никога не е забравял своя народ и непрестанно е работил за неговото възземане, но все пак - малко или много - той носи вина за нещастията на народа ни. И като имаме предвид днешния важен от историческо значение момент, ние се осмеляваме да отправим своя позив към него:

Оставете личните ежби! Изправете своите духове! Издигнете горе сърцата и заработете само за своя народ! Да освободим духа от срамното робство на рушението! Днес трябва да носим в сърцата си, да защитаваме в живота светлина, да сочим пътя към истината и свободата на своя народ. Народът, който страда, бори се, пада и се повдига в дългия низ на историческото си развитие, но който непрестанно крачи напред по стръмния път на своя възход, напоен с потта и кръвта на всички поколения, народът, който има право за свободно съществувание.

Защото: „Аз не виждам българска култура вън от свободния български народ” и да може да се изгради без активното участие на българския писател.

в. „Литературен живот”, г. ІІІ, бр. 5, 26.01.1943 г.