Иван Стефанов

ПОЖЪЛТЯЛАТА СНИМКА

Баба Дока наближаваше стоте. До деветдесет и шестата беше учудващо подвижна. Не се спираше на едно място. Почукването на тояжката й непрекъснато се чуваше от някъде. С нея не се разделяше, защото тя крепеше кръста й. Той се беше изкривил на дъга и все по-вече я притискаше към земята. Когато главата й падна по-ниско от него, баба Дока се предаде и легна. Легна и повече не стана.
Не ставаше, но вършеше всичко, което можеше да прави в това положение. Най-много четеше. Децата й, и те вече на сериозна възраст, се грижеха за нея. Тя остана на ръцете на сина. Дъщерята беше в друг град, но често прескачаше и баба Дока не можеше да се оплачи от грижи. Децата? Бяха добри. Тя си ги отгледа сама и те приличаха на нея.
Сама остана много отдавна. Беше само на двайсет и шест години, когато се спомина мъжът й. Зла орис ли, нещастен случай ли беше, но той я остави сама, навършил само трийсет години. Сама, само с двете си ръце отгледа децата. Да пораснат, да се изучат, да се задомят и то един живот е толкова. Друго нямаше или се забравяше.
Не се забравяше само споменът от преди шейсет и шест години. Баба Дока живееше с тоя спомен и грижите за децата. Тоя спомен беше винаги с тях. Освен с разказите й, той напомняше за присъствието си и от стената, където висеше в скромна рамка от потъмняло дърво. Една жълтеникаво кафява снимка на широко усмихнат красив млад мъж. Красив дори и измачканата войнишка униформа.
От известно време очите й съвсем отслабнаха и освен, че трудно четеше, вече почти не различаваше снимката на стената. Оплака се на сина и го помоли да вземе, че да я увеличи. И той го направи.
И друго започна да прави от известно време. Все по-често заговаряше снахата - какво да й приготви, с какво да я облекат, с какво да я изпратят, че то не се знае колко остава. Уговаряха се кротко и нямаше за какво да спорят и умуват, защото самата баба Дока отдавна сама си беше приготвила всичко и го беше скътала в раклата.
Промени се. Все по-често замълчаваше за дълго, уж като заспала, но не беше така. Макар и примижали очите й бяха все в снимката на стената и когато излезе от тая летаргия пак за пътуването подхващаше - как да я приготвят за него. И пак разговорите свършваха с това, че всичко е готово и да не се тревожи. Беше изяснено къде ще я сложат, на кого да се обадят, ако е жив, как да я облекат, къде да я погребат. Нямаше вече нищо за уточняване, когато оня ден баба Дока съвсем ги обърка. Стана дума за гроба на мъжа й и тя съвсем ясно и категорично заяви:
- Да не сте посмели да ме слагате там! Отделно ще ме сложите, на друго място.
Всички увещания бяха без успех. Не и не! На друго място. Това друго място беше на другият край на града. Там бяха преместени гробищата. В старите погребваха само, ако имат семеен гроб. Другите само в новите. Бабата оставаше непреклонна. Далеч, не далеч, там, в новите! И други обяснения не даваше.
Една вечер, след дълъг спор и увещания баба Дока за пореден път отсече : не и не!
- Как ще ме сложите там, при него? Ами че той е млад и хубав. Отиде си само на трийсет години. Какво ще правя при него, дърта, грозна? Как ще легна при него? Не, на друго място!
Не след много баба Дока напусна тоя свят.
Децата изпълниха желанието? Погребаха я в новите гробища, на ново място, но с пожълтялата войнишка снимка до нея.

КЛЮЧ НОМЕР ПЕТ

Още не му разрешаваха да ходи. Лежеше, мълчеше и слушаше, какво си бъбрят другите, но в дните за свиждане, не само лежеше, а се завиваше и през глава! При другите идваха близки и познати, при него никой не идваше.
Първи го подпря Даскала:
- Абе, Герге, ти никой ли си нямаш? Самичък ли си?
- Ами…
Смутолеви нещо, явно не му се говореше за това, а другите бъбреха, за жени, за деца. Той си мълчеше, но кат стана дума и за кой, къде работи или е работил, продума, че шьофор бил, откак се помни, ама сега е в пенсия, ама то пък една пенсия, за нищо не стига, пък и самичък…
- Ами жена, деца нямаш ли? - подкачи го някой.
- Абе, имах, ама сега съм сам. Празна къща!
Пак замълча, но Даскалът се обади:
- Герге, споделена болка е половин болка. Я се отпусни и кажи мъката си. На теб сърцето ти е два пъти болно. Тук те кърпят с илачи, а ти отвътре го ръчкаш с друго.
Наблюдателен беше Даскала! Нещо мъчеше човека, болка го ръфаше отвътре. Отиде и приседна до него.
- Я кажи! Може пък и да я махнем тая болка.
Тия думи ли, присядането до него ли, на човека, който нямаше право да става, го трогнаха и той се отпусна. На пресекулки, със спиране, с махане на ръка, заразказва…
Имал и жена и две деца. Големи! От дъщерята имал и внуче, ама не са при него, другаде, под наем живеели…
- Ами нали имаш къща?
- Разделихме се с жената и децата отидоха с нея.
- Всички?
- Всичките! Останах сам да кукувам.
Повече не продума и се зави презглава.
На другият ден пак някой го подкачи:
- Ами виждаш ли ги?
- От време на време. Живеят на другият край на града. Ходя, ама само по тъмно. Дебна, дано някой излезе, да го видя. Най ми е мъчно, кога внучето не излиза.
- Колко е голямо?
- На единайсет.
- От кога не си го виждал?
- Отдавна и само отдалече.
В стаята настъпи гробна тишина. Наруши я Даскала:
- Не си го виждал от единайсет години, откакто се е родило!
- От тогава.
- Герге-е-е, Герге, ти си много болен! Много си болен! Та ти изобщо не си жив! Единайсет години да не видиш внучето си! Ами за какво си живял бе нещастнико?
Помълча малко и пак започна:
- Я сега да започнем отново, ама всичко ще разкажеш! Ще се изповядаш, като пред поп и нищо няма да криеш! Няма от какво да се плашиш, ти и без това не си жив. Ами, че то твоето живот ли е!
И започна изповедта…
Добре си живеели, добри били децата, къщичката им, била от баща му, паянтова, ама я постегнали, свястна била жена му, разбирали се, ама много хубаво, не е на хубаво. Дошла там, дето работел, една нова, млада, засукана и той не разбрал, как се усукал по нея. И тя го усукала, усукала, та чак го изстискала и започнал нищо в къщи да не носи. Започнал да пие и най-лошото дошло. Започнал да посяга на жена си! Траяла тя, траяли децата, а той все по затъва. Молили го, укорявали го, докога кипнал един ден и ги изгонил. Напуснали къщата, отишли на другият край на града, в друга къща, под наем. Там дъщерята се оженила, там се родило внучето.
Той останал сам в къщата.
Нямаше за какво да се пита. Изповедта беше не пред поп, а пред смъртта. Всички тук знаеха, че са обречени и че я някой прескочи, я не прескочи и бай Герги си знаеше това - за трети път влизаше тук.
Тая нощ май никой не спа. На сутринта, рано, рано, докато се оправяше, бай Герги изпусна нещо на пода. Издрънка. Наведе се и го дигна. Беше ключ, от тия големите, номер пет. Дигна го и като че се чудеше, къде да го сложи.
Обади се някой:
- Какъв е тоя ключ бе, Герге?
- От къщата, ама едва ли ще ми трябва вече.
От дъното се обади друг:
- Не бързай да се отписваш! По добре помисли, какво ще правиш там самичък, като те изпишат. Кой ще те гледа? Та ние сами, за нищо не ставаме.
Обади се агрономът:
- Герге, що не ми дадеш тоя ключ, като не ти трябва?
- За какво ти е?
- Ами ще го пратя на жена ти!
Това беше толкова неочаквано предложение, че всички се надигнаха, ококориха се и един през друг започнаха:
- Вярно бе Герге, защо не го дадеш на жената? Нали казваш, че е свястна! Защо да живее под наем и да се мъчат с децата? Нали ти си виновен?
- Ами!
- Никакво ами! Ако си мъж, дай и ключа. Ако прескочиш от тук, ще си при тях, ако не прескочиш за какво ти е?
- Ами!
- Никакво ами!
Даскала пое нападението:
- Мъж ли си или на петел долната джука? Ей човече, я ти остава, я не ти остава още да живееш. Единайсет години си живял, като бездомно куче! Я накрая, един ден да е, ама като човек да го изживееш!
Неочакваният пробив беше успял. Бай Герги омекна, повтаряше само ами, ами…
На другият ден, пак говореха за хората на бай Герги. При агронома беше дошла жена му. Тя кат послуша, каза че ги познава, че са почти комшии. Постоя и си тръгна. Бай Герги я спря, протегна ръка и рече:
- Ей тоя ключ, да го вземеш и да го занесеш. Там до вас, в ниската къща, нали ги знаеш, дай го, на който излезе.
Никой нищо не промълви. Всички гледаха към него! Беше прескочил нещо! Единайсет години се беше канил, беше се засилвал и все се беше спирал. Сега скочи!
На другият ден, привечер, кога се бяхме притаили и чакахме поредната порция лекарства, вратата се открехна и зад нея се подаде глава на нисичка жена, с изсушено, застаряло лице. Очите и шареха, от легло на легло.
Преди някой да я запита, кого търси, тя закова очите си в бай Герги. Той се беше надигнал, гледаше като вцепенен, в открехната врата.
Сякаш ток удари всички! Първи се ококори агрономът :
- Влез! Влез! Тук е!
- Да вляза, ама не съм сама.
Тя направи крачка и зад нея надникна детска глава.
Някой викна:
- Ставай Герге! Не се преструвай на болен! Гости имаш! Я го виж, какъв е юнак!
Жената влезе…
Ние, дето ни можехме, нито ни разрешаваха да ставаме, един по един се изнизахме от стаята…

БЕЗМЪЛВИЕ

Никак не е късно моето момиче. Никак и никога. Само кога изнесат човек от къщи, така викаше моята леля, само тогава вече нищо не можеш да направиш. И да скимтиш, и да подсмърчаш, и да се вайкаш, и косата си да скубеш. Нищо! Та, като те слушам сега, ти се чудя на акъла. И на оня серсемин, мъжът ти, се чудя. Намерил жена да й се ненагледаш и си навирил носа. Нацупил се, наежил се. Питам го оня ден, домъкна се у дома, нали е приятел. Та, викам му:
- Защо бе, джанъм? Кокошка ли ти изпи акъла, по път ли го загуби или изобщо не си го имал? А? Кажи! Като те слушах досега, нищо не разбрах. Защо? Хубава ли ти е жената? Хубава е! Умна ли е? Умна е! Роди ли ти детенце? Роди. Отгледа ли го? Отгледа го. Глези ли те? Глези те. Какво искаш? Ами че ти, човече божо, замисляш ли се, на тая възраст и с това заболяване закъде си? Ти си като загнила ябълка, ни да я ядеш, ни да я продаваш. Теглиш й ножа, изчистиш загнилото и ако остане нещо свястно, хапваш го. Хапваш го, но запомни чадо, колкото и да го изрязваш, колкото и да го чистиш, все остава нещо, което нагарча. Ами че ти знаеш ли, не си ли чул, че само там дето не гори огън, там не пуши. Не си ли? Знаеш ли, с моята баба колко пъти сме се драли, като котка и куче. Сипем си думи, дето не са за пред хора. Дърляме се, дърляме се и какво мислиш че става.
- Абе ти,- вика ми бабата, след като се уморим да се замеряме, -разбра ли за какво се дърляхме?
- Не съм - викам и аз. - Ами ти разбра ли?
- И аз не разбрах, ама сигурно е от егенето. Нещо почнахме да изкукуригаме.
Ех, чадо, чадо! Като се заблея понякога назад в годините, се чудя и мая хора ли бяхме, животни ли бяхме, че то чадо, май много пъти вместо да говоря, съм кукуригал, а пък тя е кудкудякала. Смееш се, ама знаеш ли, че на мен не ми е до смях. Като си припомня за такива щуротии ми иде да вия като куче, че то чадо това си е пропиляно време. Загубено. Вместо да си погукаме, вместо да се прегърнем, ние се драскахме като куче и коте. Раните от драскането заздравяват, но срама от спомена не се забравя. А най-важното, най-важното е, че времето си минава и не се повтаря. Дай! Хвърли кутията към мен да запаля още една. Като си спомня за тия шашкании и ги пафкам една след друга. Бабата ги крий, ама аз се измъкна и ида но нонстопа та си взема други. Така си утолявам яда, че съм бил такъв серсемин. Какво ме зяпаш? Същият като тебе.
Да видиш какво ни се случи това лято. За пръв път от близо две години останахме сами. Само двамата. Ония дребните, на баба сладкишите, не щат повече да идват с нас на колибата. Няма компютър. Не е им интересно. Замъкнах компютъра, ама няма пък интернет. И не щат да идват. Киснат по цял ден у тях и главата си не показват навън. Миналото лято не стъпиха и един път при нас.
- Абе, вие,- викам им аз, - имате ли баба и дядо? Или викате на компютъра дядо. Не е ли ви срам? Баба ви, като й докривее, че не ви е виждала, почва да хвърля къчове и да вика, че барем кило лайна е изяла да ви чисти насраните дупета и гащи. А сега и един телефон не се сещате да й врътнете.
Та тъй. Приятно, неприятно, криво, не криво, щем, не щем посвикнахме. Стоим си двамата, от време на време се поджафкаме, че и на двамата ни е криво, па млъкнем. Млъкнем и всеки се затвори вътре в партакешите си. Мълчим, ама то можеш ли да мълчиш цял живот. Та то години наред, ние като че ли не съществувахме за себе си. А най-напред всичко за децата, а после всичко за унуките, а тоя болен, а тоя нещо не му върви и всичко опира в нас. Живеехме за тях. Животът ни беше техният живот. Радостите ни бяха техните радости. Грижите им бяха наши грижи. А иначе за нас двамата, като че ли остана само да се джавкаме и то пак за тях. Що съм им рекъл това, що им е разрешила онова. Ей, човече, забравихме се с бабата. Забравихме, че и ние сме хора и на нас ни се приискват някой неща.
Та сега, на! Сами! Час се траем, два се не траем. Тя, като й стане съвсем опак, се измъкне и отиде при някоя комшийка да му направят по един лаф. Аз се мъча да се лъжа, че нещо работя. Тя се върне, аз се измъкна и запраша при комшията, да му обърнем по една. И тъй си минаваха дните. Мирно съвместно съществуване, с кратки гръмотевични бури, от време на време и преваляване. Ами, че то чадо и в природата си е така. Като се нагнети енергия и прас-прас, прегърми, и превали и после си пекне слънце. Та и при нас така. Да, ама нашето слънце вече си е есенно, все по слабо и все по рядко грейва.
Криво ни беше чадо! Много ни беше криво. Чаках с нетърпение да дойде вечерта. Тогава, кога слънцето, а- а да се скрие, си имах нещо като ритуал. Отпред пред колибата съм изтипосал камина и в мига кога слънцето ми намигне за сбогом, драсвам кибрита и клякам пред огнището. Клякам и стоя доде мога да стоя на стола и не съм заспал. Това са блажени мигове. Огънят грабва очите ми и отнася мислите. Изхвърля ги през комина. Стоя, гледам, нищо не виждам и нищо не мисля. През главата ми, като покрай транзитна гара, преминават спомен след спомен и хайде нагоре през комина. Хем ми е приятно, хем ми е криво, че само като си помисля какво ставаше тук до миналата година, когато покрай нас подскачаха ония дребните и каква олелия беше, и какъв смях падаше, и че баба им не може да ги накара да си легнат, защото дядо им, им разправяше такива приказки и легенди, че очите им ще изскочат от напрежение. Една вечер ме молиха единайсет пъти да им разказвам една легенда. Направих го и викам:
- Беж да спите!
А те като вперили очи в мен, стоят и не мърдат.
- Дядо, - викат ми и се молят, - само още един път ни я разкажи. Само един път и отиваме да спим.
Беше минало дванайсет, кога за дванайсти път им разказах легендата. На двора им бях направил една голяма колиба и я покрих със сеното, което косях. Баба им не можеше да ги измъкне от там. Сега колибата стои самотна и печална. И кучето вече не влиза там. И ние заприличахме на нея. Изсъхнали клони от салкъм, покрити с прегоряло сено.
Та като си клеча аз пред огнището и си блея във времето и блаженствам, по някой път до мен се кротне и бабата. И тя да се постопли. Стоим, стоим и мълчим. Няма за какво да си говорим, защото няма какво да си кажем. Каквото си мисля аз, за това си мисли и тя. За какво да го изричаме на глас. Само ще повтаряме онова за което мислим.
Скука, скука чадо! Скука и отегчение. И тъй се търкаляха ден след ден. Не живеехме реален живот. Живеехме със спомени и всичко реално ни дразнеше.
Не щеш ли, да видиш какво се случи една вечер. Мека, нежна, топла, кадифяна. Замлъкнаха и щурците. Настъпваше някакво безмълвие. Листо от дървото да падне и се чува. Стоя си аз на трона до огнището и по едно време до мен се намести бабата. Ни видях, ни разбрах от къде се измъкна, ни какво е правила. Седна и замълчахме. Чу се леко скърцане от лавицата зад нас и доде се чудя какво е, от там се понесоха звуци. Тихи, нежни, омайни. Бабата беше тикнала една касета в касофона, като му викаха дребосъците и от там се понесоха вълшебни звуци. Мълчим и слушаме. Стоим като омагьосани и не помръдваме. А звуците ни пронизват. Сякаш не минават през ушите, а през цялото тяло. И то, като че става безсилно. Привели сме се един към друг, уж да се греем на огъня и хич и не сме разбрали, кога рамената ни се бяха допрели. Дали от това, дали от огъня, но нещо стана с нас. През рамената, като през невидим мост преминаваше нещо. Силно, мощно. Беше ни залепило като магнит.
След това чудо, всяка вечер, щом настъпеше мига на безмълвието, ние сядахме един до друг. Стояхме с часове и не проронвахме и дума. Рамената ни говореха вместо нас. През тях преливаше цялата нежност която имахме.
Умна ми е бабата!
- Дай! Хвърли кутията. Дай да запаля, че се разкиснах.
И слушай да ти кажа, доде още мога да свържа думите. Като не можете с думи да се разберете, замълчете. Оставете рамената да говорят. Понякога думите са излишни.
Камината ли беше виновна, музиката ли, акълът ли ни дойде, ама се променихме. Открихме, че и на тая възраст човек може да живее. Че на човек не му трябва много, само един, че то сам човек си е вселена. Само един, ама като се допре до теб да трепнеш, като че те е пронизал ток.
Разправям тая история на комшията един ден. Клекнали сме на припек и аз дрънкам, а той слуша. По едно време става и вика.
- Тръгвай!
- Къде бе?
Замъкна ме у тях, изправи се пред къщата и вика:
- Гледай, прави, струвай, мисли, къде и как, но утре почваме.
- Какво да почваме бе, комшу?
- Камина! Направи ми като твоята. Да клекнем и ние с моята баба, и дано и ние си поговорим с рамената, че от месец и дума не сме си обелили.
Направихме я, чадо. Бабата му преписа и музиката и се ни видя каква стана. Направихме камината и загубих приятеля! Откак запуши комина й, не мога да го хвана и една чаша да обърнем. Дворът му буреняса. Непрекъснато клечат с бабата пред огнището. Смешна работа! Седнали един до друг и си допрели рамената.
- Ще те полазят змии и гущери! - викам му през оградата.
- Да лазят. Не ни пречат. Колко ни остава още, че да си губя времето с глупости.
Хвърли дръвце в огнището и си засвирка с уста. И какво мислиш си свирука? Малко я бърка ама се разбира.
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си…?”
И ми обърна гръб.