Лука Говедаров

Смяна на южния македонски фронт. В района на завоя на Черна. Тъжен зимен ден. По разкаляното шосе, което се извива между скалистите хребети се движи странен конник, който обръща вниманието на всички проходящи.

Старият художник бе възседнал красив, с кафяв кон, военен кон, който кротко и внимателно вървеше, сякаш съзнавайки, че носи на добре закръгления си гръб много ценен човек.

Бледото, обрасло с къдрави и бели като памук косми, лице на прегърбения и изнурен ездач, изглеждаше крайно добродушно, но дълбоко опечалено…

Влажните му умни очи, които говореха за неизплакани сълзи, неспокойно се взираха към наближаващия боеви фронт, гдето бе пресният гроб на единствения му син, убит от вражески куршум.

Гледаше този необикновен пътник, унесен в непреодолима скръб, безкрайния лабиринт тъмни и високи безлесни чуки и непроходими влажни долове, из които глухо шумеше мътната и злокобна Черна, чиито каменисти брегове са покрити с безброй безкръстни гробове на паднали на полебрана българи, чиито вечно пенливи и буйни води са били безучастни свидетелки на свръхчовешката борба на българското войнство.

Равномерно се движеше тоз измъчен конник из грапавия военен път, който рязко извива, стремглаво се спуща и пак се изкачва по каменните склонове на онзи сложен и гол планински масив, с тъмни, тежки, оловени оттенъци, с фон на който гордо се издига, опасан от лека сива мъгла, епичният „Каймакчалан”.

Това е онзи исторически „Каймакчалан”, при който тръпват много български сърца - самотен във въздушните простори исполин (2525), в чиито напоени с изобилна кръв гърди нашият войник извърши безсмъртни подвизи и при невероятно трагична обстановка прояви легендарно себеотрицание.

Тоз суров планински гигант със своята белоснежна премяна през тоз декемврийски ден изглеждаше тайнствен като някое внушително явление.

С видимо вълнение затвореният в своята неизразима душевна мъка стар художник идващ тук на поклонение от сърцето на България, наблюдаваше непознатата картина със затаен дъх, следеше ловката игра на оттенъците в зимните пейзажи и често продължителна, дълбока въздишка облекчаваше натегналите от скръб гърди.

А понякога и едра сълза оросяваше бледото старческо лице, лице на истински светец, потънал в сенки и печал…

В недоумение се питаха проходящите войници: „Какво ли търси тук, на този вечно неспокоен и кървав фронт този беловлас цивилен пътник тук, на бойното поле, гдето непрестанно адски гърмежи изпълват простора, раздрусват земята и далеч нейде, зад мрачната Бабуна, се разнася тяхното мълниеносно ехо?…

Но кой бе тоз интересен пътник с благ и меланхоличен поглед, който будеше само съчувствия и симпатии?…

Той бе неутешимо скърбящ баща, чийто единствен син като български офицер бе паднал в тежка кървава борба в подножието на „Каймакчалан”, той бе първожрец в храма на младото родно изкуство, общоуважаемия, любим професор и голям художник Мърквичка.

Този неутешимо скърбящ баща, този мил учител на цял ред поколения, този безспорно даровит художник, в мразовития и мъглив зимен ден отиваше сломен от скръб да види черната земя, напоена с младенческата кръв на единствен любим син, който почиваше в сенчестия двор на старата църква на село Градешница, край която минаваше непрестанно гърмящата бойна линия.

Над това разрушено от снаряди малко, бедно планинско селце, близкият противник през деня зорко бдеше и правеше опасно всяко движение из него.

Нещастният професор трябваше в нервно напрежение да дочака късната нощ, за да се прибере предпазливо до скромния гроб на своя непрежалим син, да целуне влажната земя над него и да заридае тихо всред страшния грохот на снарядите, който акомпанираха тези наистина драматични моменти в живота на големия художник…

От време на време някой ракет със своята ярка светлина осветяваше тази трагична картина…

Студен, ням, безличен по външен вид гроб… Видя го нещастният баща, видя го измъчения от страдания стар художник всред тези далечни пустинни балкани… Дълго той коленичи над това свято място, за да слее изтерзаната си душа с духа на милия, непрежалим покойник…

Неизразима бе мъката на Мърквичка, когато видя, че неговото непреодолимо желание да възпроизведе на платно със своите нежни и чудни тонове този синовен гроб е неизпълнимо.

Черният воал на декемврийската нощ не му позволяваше да използува своята богата палитра, която носеше с цел да възпроизведе на платно със своята вдъхновена четка картината на лобното място, което в силни тонове да изрази великата скръб на стария баща-художник, което изпитва пред далечния самотен гроб на своя единствен син-герой…

в. „Литературен глас”, бр. 398, 08.06.1938 г.