Добрин Василев

Откъс от едноименната книга на автора

Много пъти вече, по разни случаи и поводи, свързани с прегледа или изтъкването на читалищното Дело в България, се е писало, че българските читалища представляват едно от най-интересните явления в българския духовен живот и че са „самобитна рожба” на културните устреми на българското племе.

Близо вече цял век българските читалища са утвърдени в нашата най-нова история и нашата общественост и в продължение на толкова десетилетия, рядко за нашите условия, бележат живота на една непрекъсната традиция, по силата на която около тях да се събират, подрастват и разрастват най-будните, най-идейните и най-творческите елементи.

Но още по-трайно за характеристиката, с която българските читалища ще останат като достояние на времето, е това, че те са останали огнищата, гдето е вирял и вирee чистият български идеализъм, едно труженичество, подбудите към което не са били освен най-светлата безкористна служба на една обществена и национална идея, претворявана и изнасяна през лъчите на една напредничавост и вървене в крак с гигантския крак на историята.

Българските читалища са народни училища в най пълната и най-добра смисъл на думата и рядко има страни, гдето сътрудничеството между школска наука и извънучилищна просвета да е било толкова тясно, неразривно и плодоносно.

Te са училищата, през които е минал един народ, не само със своите младежки и учащи се поколения, но цял-целеничък от децата до старците и когато българин говори за читалище той подразбира училище, театър, свободна обществена трибуна, музеи и всичко онова, което е насочено да служи - на духовното просветление на един народ.

Самото наименование „читалище” сочи на основния белег на тая обществена проява и това образувание на обществени тела, места, гдето преди всичко се събират люде от разни обществени слоеве да узнаят нещо за близкия и далечен свят, който ги обгражда, чрез книгата или повременните издания, събирани, пазени и свождани в една известна система, подчинена обществена книгохранителница.

Така в първата си форма читалищата са обществени библиотеки, събиращи и даващи книги на всеобщо използуване, както това е с всички библиотеки по света, безразлично от начините или вида на материалната поддръжка и общественото събиране на лицата - устроители на тия библиотеки.

Но впоследствие, и то скоро след появата на тия обществени библиотеки-читалища, по силата на едно повеление на общественото развитие, към и над тоя основен белег на читалищата се присъединява и наддава другият, по-широкият, по-обхватният признак, а именно превръщането на тия учреждения от само библиотеки, от само „места за четене” в места, гдето се разменят мисли, изказват убеждения, устно и в словопрения, гдето се коват обществени настроения, и се зараждат и развиват почини за всевъзможни общополезни дела.

1939 г.