Иван Мирчев

Сякаш върхушка се спусна
от небесата стъмени
и ме целуна по устни,
и ме пробуди в съмнение.
Кой ни отвори вратата
и позова разтреперан?
Още отеква стената
думите страшни, безмерни.

Майчице, ти ме спохождаш,
ти ме събуждаш тъй странно
в тия години тревожни,
стряскаш ме толкова рано!
Майчице, моя родино,
аз не заспивам ни денем,
ни нощем в тия години,
пълни с тревога за мене.
Как да заспя, да не виждам
твоите бледни ланити (1),
твоята майчина, грижа?
Аз ли ще бъда преситен
от нищета и неволи,
да се отвърна от тебе?
С кървави сълзи да молиш,
а да се сторя погребан?

Чувам те. Вихром се носи
твоята жалба през тръни,
по канари и по росния
лес, и прекосява съня ми
в тъмните нощи. Столетия
тя се таи у народа
и причастява, и свети:
бистра, сълза Богородична.

Добруджа стене, а зрялото
жито, напуснато клюма;
и небесата и цялата
шир не одумват ни дума.
Плахи ли сълзи порони -
град се изсипва над китно
царство - гърмят небосклони,
гарвани черни долитат.

Нейната мъка не стине,
сякаш разтворена рана.
Тя е отколе до нине
живият въглен в сърца ни…
Птици що идат от тамо,
радостна вест не донасят,
слизат, починат си само -
и далнините огласят.

Пътници плахи разказват,
че равнините пустеят,
Дунав и славей напразно
своите песни там пеят.
Плачели село до село
в нощи дълбоки, безлунни,
и плачовете трептели
дълго над белия Дунав.

III
Тракио, ти си пред мене,
цяла потресена. Устни
леко трептят от вълнение
пред свободата невкусена.
През кадифените ветви
твоята сянка минава
и се вести като клетва,
и се таи като славей.

Колко е близко морето ти!
Може с ръка да се хване
в бистрата утрин. Крилете
на платноходките ранни
там се разперят, разрязват
нежната розова свила
на хоризонта. Напразно!
Робството там се е свило.

IV
Паднала беше безлунна
нощ, и страхотно висяха
облаците над Бабуна
планина, дето лежаха
кости свещени. По пътя
жива душа не минаваше
нощем, а в хижи изтрътени
тлееше сетна жарава.

Охрид мълчеше, усетил
мрак, над прозрачното езеро.
Някога беше той светъл,
но от Галичица слезе
сянка покри му очите.
Сутрин той слуша Галичица
как разговаря, в лъчите,
с Рила, сестрата обична.

- Все ме заглеждаш и гледаш
с тъжни очи. Промълви ми
с глас утешителен, меден,
с нежни слова увери ме,
че си ми вярна сестрица!
Денем се моля за тебе,
нощем те виждам вдовица
от мрачините обсебена.

Чуй ме, какво ще ти кажа:
нашите люде, отчаяни,
грабнаха пушка. На стража
бдят по пътеки потайни.
Нямат ни свой, нито близък -
цели семейства избити.
По домовете им писък,
огън и кръв по стъгдите!

Тежка печал ни полази:
няма предишната сладост
нашата скъдна трапеза,
нито спокойната радост.
Нямаме светла Неделя
в тоя свят хубав и чуден,
още не са заживели
радостно нашите люде.

Но ще разсъмне тъдява -
чак до Бабуна ще съмне!
Ще се вълнува дъбрава
къдрава, а върху стръмни
сипеи ще се възземе
слънцето на свободата.
Иде туй трепетно време,
иде вестителят вятър!

V
Всички го чухме, как хлопна
тежки врати и прозорци.
Екнаха песен и тропот
през нацъфтелите двори,
и се преплетоха чудни
звуци и звън на оръжие,
пяха петли ранобудни
и не осъмнаха тъжни!

Лъхаше топлият вятър,
цяла година не лъхал.
Той се запъти към Вардар,
неуловим и задъхан.
Снощи дървари го чули
как планината огласял,
с песен старинна разбулял
проходи димни, опасни.

Той разпилял над водите
своите неуловими
къдри, прегръщал брезите,
шепнал им своето име.
Той надпреварил сокола,
който треперел в небосвода -
и отлетял нанадолу,
с вест да зарадва народа.

Беше нечувана радост.
Тя се изливаше щедро
из белината на младия
ден, из пространствата ведри: -
Пет века в робство изгнили,
ние не щем да сме роби!
Рукна днес в нашите жили
жажда за правда и обич!

VI
Тичайте! Вихром се гонят
вън допотопни чудовища,
цели облечени в броня,
с тежки вериги, обкови.
Бавно мъглата се дига
и пред очите учудени
чезнат, и нови пристигат,
с трясък площадите будят.

Черни дула са надникнали
вън и смразяват, сърдити,
нашите нерви несвикнали.
Де са устата, очите? -
Зеят отворени ями.
Слепи вървят и връхлитат
пътя, по който ги мами
техният враг прелъстител.

Хвъркат над тях без умора
птици огромни, железни.
Те се подемат нагоре
бурно в лазурните бездни,
сетне внезапно се спущат
право надолу и стенат.
Господи! Сякаш върхушка
свие над цяла вселена!

Гледайте! Бързо се возят
люде невиждани: сини
очи, и лица като рози.
Морни, отсядат машините.
Радват се на дървесата,
цъфнали в ширните двори
сред свобода и позлата,
и помежду си говорят.

Ето, тръбата засвири -
всички са мигом готови!
Към равнини и баири
те полетяват отново,
сякаш от бронз истукани
върху колите, и с грохот
пълнят просторите в ранна
утрин, към сетния проход.

VII
Заедно с първите пъпки
на пролетта се явиха
твоите радостни тръпки:
първи слова на жениха.
Те се докоснаха бързо
до планините в позлата
и отразиха възторзи,
песен и пламък в сърцата.

Още зора се не сипнала,
всичките улици кипнаха
от ранобудните люде,
чудо, нечувано чудо:
твойте тирани, разбити,
бягали през планините -
чак до брега на морето.
Охрид и Скопие взети!

Спря се зловещата брадва
над раменете ти. Нине
с пълно сърце се зарадвай,
както детето невинно!
Ти си честита. Несетно
твоята младост избликва
вред по земята столетна,
де свободата прониква.

Ти си свободна! Ти дишаш
въздуха на светлината
из вековете предишни,
майчице! Ти, необятна
майко, с душа непокътната,
ти си свободна! Разтваряй
светли ръце за прегръдка
и се наричай - България!

Стара Загора

——————-

1. Ланити (от старославянски) - бузи