Василка Хинкова

НИЙДЕ ЗДРАВЕЦЪТ ТЪЙ НЕ МИРИШЕ…

Здравец расне навред по земята,
ала нийде той не мирише така,
както нашият - в планината.
В южен край го откъсвах с ръка,
от снега на севера го изравях
с вкочанясали пръсти от мраз.
Не, не мирише чуждият здравец
както здравецът, расъл у нас:
в пукнатина между скалите,
край пътека, постлана със мъх,
пил кристална вода снеговита
от гръдта на приоблачен връх;
и в присое, и в хладно усое,
всмукал дъх от българска пръст,
дето спят сън вечен герои,
сън вечен в гробове без кръст…

Нийде здравецът тъй не мирише…

***
Мен да питат, до паметниците на загиналите
по полетата бойни
и на жените им паметници бих дигнала,
на жените достойни,
дето остават цял живот да воюват
с мъката, самотата,
дето живеят немилвани, нецелувани
чак до края си на земята,
дето кърпи вдовишки над очи свеждат -
тъмни, тъжни светици -
и с ръцете си крехки отглеждат
бъдещите войници…