„ЗАШУМЕТЕ, ПЪТИЩА ДАЛЕЧНИ…“
На дъхав букет оприличава творчеството на забравената днес Янка Митева Антон Страшимиров. В предговора към първата й сбирка „Песни” - 1932 г., за стиховете й той отбелязва: „И нито мога, нито желая да определя, дали това са наши простички цветя или са екзотични рядкости. Аз им се радвам ето вече две години. Отначало бях изненадан: всяко цвете в тази пролетна леха ми напомня позната песен. И проверих това си впечатление с наши композитори. Да, младите музиканти почувствуваха песните на Янка Митева: те заработиха върху тях… Смятах и смятам, че сбирката на Янка Митева не е „литература”: тя е цветна леха, която ще благоухае в пролетта на зараждащата се наша нова песен”. За жалост, песните по текстове на тази поетеса са може би само в нечий музикален архив, но и това е малко вероятно. Остава обаче поетичното й наследство, включено и в сборника „Песен на живота”, 1939 г. Всъщност, в него няма екзотика. По редовете доминира интимната изповед на жената, обичаща и копнееща за взаимност. Търси се достойната личност, на която да дари доверието си… Палитрата си от чувства и разбира се - отредените й от съдбата дни. Любовта е цветна дъга. Шарен килим, изтъкан от ярки светкавици и тъмни багри. Ответни на душевната нагласа, моделираща мирогледа на младата жена. Едновременно е и химн, в чиято гама емоциите струят, минорно и мажорно, в бурен поток. Помитащ колебанието, тежкото съмнение в мъжа, неувереността, че двамата са орисани един за друг. После стихията затихва и той разлива водите си в тихото езеро на апатията, умората, самотата. В лириката на Митева се раждат и гаснат радостта и горчивината, вярата и отрицанието, търсенето на любовта и бягството от нея. Непреходни символи, запечатани върху гръдта на равнодушното време. Крачещо в бъдните години сякаш с насмешка над мимолетните човешки терзания и копнежи:
До скоро аз не знаех, че има много пролет,
че има много слънце във сините очи,
когато те се смеят, когато те се молят
небето сякаш пламва във огнени лъчи.
Във синият им пламък се ражда мойта радост
и става пак живота за мене мил и скъп…
Когато те се смеят, ликува мойта младост,
когато те са тъжни събуждат мойта скръб. „Днес и утре”
Любовта е основна тема при Янка Митева, възпята пламенно и искрено. Редом с нея обаче има и друга идейно-емоционална плоскост, поради която си заслужава да я възродим. За нея в статията си „Поетки от Добруджа” (1) Пенчо Пенев отбелязва: „Но наред с Йовкова, Добруджа откърми и няколко поетки: Дора Габе, Бленика и Янка Митева. Йовков възсъздаде в редица произведения живота на добруджанските българи и Добруджа, а поетките-добруджанки изпяха в много песни мъката и копнежа по родната земя, по ширните поля и равнини на златна Добруджа, по плавния и тих Дунав, по Калиакра, лобното място на калиакренските девойки. В тяхната поезия съвсем естествено се явяват мотиви, които отразяват чувства и настроения свързани с първите им детски и момински впечатления и изживявания от един край, който те е трябвало да напуснат по принуда. Израз на непосредствени чувства, тази поезия намира дълбок отзив в душата на българина, защото се явява като резултат на съвсем естествени подбуди и щастливо се съвпада с народностните интереси и стремежи”. Добруджанският край е горчивата сладост на Янка. И неугасваща свещица пред неговия често страдален олтар. Стиховете за родината са най-вече в тъжна и съчувствена тоналност. Безкрайно искрени… Понякога - оловно-тежки. Звънката женска лира, проумяла контекста на съвременните й политически трусове, превръща стиха в риторична полемика. Чиято актуалност и хуманно звучене не губят историческата си актуалност и днес:
РОДИНО моя малка,
в железен скут скована,
познавам те с ликът ти
и светъл и открит,
познавам те с мечтите
в сърдцето ти люляни
и с погледа загрижен
във бъдещето впит…
И същата тема по естествен начин по естествен начин се връща към спомена за останалия назад Тулчански край. Той няма как да бъде забравен, а няма и защо. Прави впечатление, че истинската поетична дарба на българските поетеси се корени върху троен в душевната нагласа кръстопът: именно родината, майчиния лик и любовта. И копнежът за полет назад, в годините и мястото на първо запознаване със света, е неизкореним. Това споделя и Митева в „Да се върна”:
Зашумете пътища далечни,
отворете границите в мрака,
отведете ме в таз късна вечер
там, където майка ми ме чака.
А майчиният образ наистина е изваян с много синовна обич и преклонение. С възрожденска смиреност пред грохналата светица, дарила на народа си нови достойни човеци. Обезличена в името на личното им щастие, без да приема този труден път за подвиг, или за нещо необичайно. Няма достоен български автор, подминал в страниците си родната стряха, силуетите на баща и майка, фолклорните предания, родовата памет, историята на народа, националното достойнство. Все теми от купела на моралната извисеност, без която нито една творба не е дълголетна. Сред тях майката е храм на добротата, в чийто праг се разбиват неволи, житейски проблеми и самота. Под кръста му властват добротата, вътрешната хармония и надеждата, че утрешният ден ще е по-ведър:
МАЙКО моя, скъпа и далечна,
колко грижи и любов безмерна
разпиля по мойте детски дни!
Колко тежко, майко, си обречена
от съдбата, черна и неверна
все сама да си на старини.
Виждам ти очите насълзени
бродят из живота изморени
и утеха търсят, и любов…
Твоите ръце в молитва спрени
молят небесата зарад мене.
Сякаш чувам твоя майчин зов.
Гражданският цикъл в творчеството на Янка Митева заема сравнително малко по обем място. Но именно той извежда авторката от галерията забравени имена и припомня, че не всички певци за Добруджа са проучени и познати. Общият прочит на стиховете пък доказва несъмнено дарование. Устремено към читателя с откритост, доверие и надежда за взаимно разбиране на споделеното. С искреност, от която крещящо се нуждаем днес. Сред неизброими заглавия, пълни с маниерност и безсмислени драсканици. Лириката на Митева е българска. Това е достатъчно, за да я дарим с човешкото си доверие…
1. Сп. „Изкуство и критика”, г. ІІІ, кн. 7, септември 1940 г.
