Александър Карпаров

Цялата година прекарах в малко южно крайморско градче. Там намерих един приятел. Джо - така го наричаха. Той беше навярно испанец, а може би швед, французин, италианец, англичанин, румънец или от друга националност.
А истината е, че Джо беше само един човек, един скитник, за когото никой нищо не знаеше.
Разтоварвахме заедно параходи. Той ми помагаше да наместя на гърба си бъчва с маслини, торба жито или сандък, пълен със сапун. После аз му помагах или пък и двамата едновременно понасяхме някой по-тежък товар.
Джо и аз бяхме неразделни приятели в работата, на брега с потопени крака във водата или вечер по кръчмите, когато изпивахме печалбите от деня.
Джо беше със сламени коси, сини очи, сух, висок, обгорял, а носът му винаги обелен от слънцето.
Джо ме обичаше.
Никога не бях питал кой е, откъде е, защо е тук, има ли майка, баща, братя, сестри…
И той не искаше да узнае нищо за мене. Разбирахме се добре. Там тогава беше така: никой не трябва да разпитва другия. Ако сам поиска, може да разкаже някоя история от миналия си живот - истинска или измислена.
Горещ ден. Със скъсани панталони и измърсени ризи крачим боси по нажежените камъни на брега - Джо и аз. Гледаме водите на морето - спокойни и сини като небето. Един параход бавно се губи зад кръгозора. За миг остават да се подават само комините като връхчета на кибритени клечки, а после и те изчезват. Много дни нищо не сме яли. Няма работа. Така се случи. Спестени пари нямахме. Почнахме с малко заеми, после си продадохме дрехите за хляб и така останахме боси и дрипави.
Вчера издебнах Джо - ядеше. Нахвърлих се върху му. Горкият Джо дъвчеше един край на ризата си. Раазплакан и засрамен, едва издума: „Как помисли, че скришом ям нещо?”
След това отидох към града. Едва успях да открадна един смачкан портокал. Занесох го на Джо. Друго не ми падна на ръка…
Двамата вървим.
Завихме към товарището, минахме покрай хамбарите и влизаме в малката градинка при пристанището.
Пусто. Жега. Хората са се изпокрили.
Пет-шест пътеки, постлани с пясък, извиват сред прегорялата трева. Цветчетата - жълти, бели и червени - са клюмнали.
Краката ни се подгъват от умора, глад и горещина. Джо диша тежко. Сядаме на една пейка. Пясъкът е толкова нагорещен, че си дигаме краката върху пейката и ги подгъваме.
Очите на Джо блестят като на болник в треска.
От време на време се поглеждаме и мълчим. Мълчим и се разбираме. Та какво ли има да си говорят двама окъсани голтаци, които не са яли от толкова дни?
Отсреща всред градината един водоскок извива непрестанно висока струя вода. Голо момченце от бронз на четири-пет години с голямо коремче, дебели крака, вирнато носле, засмяно надува дълга пищялка и от нея изтича струичката.
По средата на струята водните капки разпадат слънчевите лъчи в цветна дъга.
Едва дишаме от жега и глад. Ах, това страшно южно слънце в онова далечно чуждо градче, гдето сме двама захвърлени скитници на хиляди мили от родината!…
Бронзовото момченце надува пищялката, сякаш ще се пукнат бузите му, и излива непрестанно струйка вода. Струва ми се, че то се надсмива над глада ни или пък подканва да пием.
Мислите ни са тънки паяжинни нишки, изплетени от глада, а по тях се разхожда на дългите си крака огромен паяк - хляб…
Всичко за нас беше вече само хляб. И момченцето от водоскока, и онзи минувач с пакет под мишница, който бавно пресича насрещната улица и лениво се скрива в сянката на къщите, и аз, и Джо, и целият свят - всичко е само хляб.
Почнах да се питам дали съм ял някога и не зная какво да си отговоря. Не си спомням. Бях забравил.
Унасям се като насън, но то е от глада и слънцето. Заспивам.
Изведнъж усещам, че Джо дърпа ръкава на ризата ми, но не мога да се събудя напълно. Джо дърпа по-силно и аз подскачам като гумена топка. Мислех, че не мога да се помръдна, а трябва да съм подскочил много пъргаво, защото бях отхвръкнал на два метра. Как ли съм подскочил като нямам сили да стоя на краката си! А може и само да ми се е сторило така. От глада!…
- Какво има, Джо! - питам тихо и се олюлявам.
- Хляб! Гледай! Намерих хляб! - крещи Джо и гледа втрещен в пясъка пред себе си.
Малките песъчинки блестят на слънцето. Поглеждам Джо и си мисля за него: „Горкият, той вече съвсем не е на себе си!”
- Джо, ккаво има?
От миналата нощ, когато спахме под покрива на хамбара, не бяхме си проговорили нищо и сега гласовете ни звучат странно. Не можехме да ги познаем. И двамата крещяхме като луди или пък сме говорили съвсем тихо, шепнешком, защото едва се чувахме.
- Мравката! Гледай мравката! Мравката носи хляб! - викаше радостно Джо и сочеше пясъка пред себе си с разтворени пръсти и на двете си ръце.
Той беше в този миг като обезумял. Очите му светеха от радост, че е спасен. Горкият Джо! Лъчите на слънцето под онова чуждо небе като стрели бяха пробили черепа и разбъркали мозъка му.
Вторачих се отново в пясъка пред Джо и наистина между песъчинките едва се виждаше една мравка с малко смешно телце. Тя беше помъкнала трошица хляб, два-три пъти по-голяма от нея. Колко огромна й се струваше тази троха хляб! Правеше несппирно отчаяни движения върху своите тънки крачета, люлееше се, вртеше се и се чудеше откъде да подхване трошицата. Отново я захапа, но този път не можа да устои на тежестта й, преметна се два пъти и после бързо се изправи.
Ние следяхме напрегнато всяко отчаяно действие на това малко създание. И точно когато мравката беше здраво вкопчила трохата и я помъкна отново, Джо се наведе бързо, нахвърли се върху нея, грабна я от земята, както се беше впила в трохата, откъсна я от нея, хвърли я гневно на земята и вдигна крак.
- Джо, недей! Какво правиш? - извиках отново.
Но Джо изръмжа като звяр, стъпка мравката, пъхна трохата в устата си и почна бързо-бързо да я дъвче, сякаш имаше да яде много, до насита.
После почна да се смее силно и се затича, олюлявайки се, към водоскока. Наведе се над каменния басейн, и пи, пи, дълго пи вода и като се изправи, от глада ли, от многото вода, която изпи, или от слънцето, което беше мног силно, не зная, падна на пясъка пред водоскока. Затичах се към него. Стенеше като малко изоставено кученце. А след миг още и Джо вече не беше гладен. Джо беше изял последната си троха.