КОПНЕЖ
КОПНЕЖ
Трептят звезди премръзнали и голи,
забодени в лазурите лъчисти
от нашите безчислени тополи
край пътя на нощта, а кипариси,
замислени, с необяснима жал
мълчат като свещеници на бал.
Но ти хвърли копнежа си далеко
зад тоя зид от хладни кипариси,
с мълчанието каменно сбори се,
и с облака на страстите - и нека
прахът на отчаянието падне
и изгори в настъпилото пладне.
В житейските поляни и мъгли
живей и се вълнувай, но хвърли
през блясъка на спящата лагуна
поне една сребристобяла струна
от тоя свят до някоя мечта -
далеко - да те свързва с вечността!
ИЗ “МАЛКА ПОЕМА ЗА СПОМЕНА”
Познатата, като копраля права,
старинна улица на моя град.
Акации с кора светлокафява
и жилища от миналия свят
напомнят ми пейзаж от Писаро
с невероятни багри на стените
и плочици от времето изтрити.
Една жена в зелено болеро
навлиза през вратата и мълчи,
но цялата окъпана в лъчи,
с коси разпуснати по раменете,
в очите й два диаманта светят -
две копия далече устремени,
а може би отправени към мене.
Проклет да съм, ако не е това
картина от далечната ми младост,
когато бяха млъкнали в нерадост
словата ми, момчешките слова!
Проклет да съм, ако не бяха нейни,
на моята любима, тези два
блестящи диаманта и едва
задържащи се къдри златогрейни
по нежните момински рамене!
Да беше се усмихнала поне,
аз бих разбрал и днес, че тя ме вижда,
че нейната душа ще бъде трижди
доволна, че я гледам скришом днес,
отмината без поздрав и без вест.
Това е тя - и румена, и нежна -
чието име как ще изрека?
На бялата безупречна ръка
две гривни стъклени блестят небрежно.
Познавам я, сърцето не греши!
Задъхана от младост, тя излиза
на шията с рубенца - златна низа -
и обици на малките уши.
Спокойно гледа облаците, слага
ръката си над тъмните очи,
потънали в мечти и кротка влага,
и пази ги от слънчеви лъчи.
Горена от лъчите, тя се смей
пред пътната врата и тихо грей.
ПРИЗРАК
Усещам те. Наблизо си. И чакаш.
Защото трябва да завърша в мрака
широкия си разговор с душата-
със моята - която тръпне там,
а в тътените на кръвта съзираш,
че имам още сили да създам
убежище на моя тежък свят -
а той отключва звучната ми лира.
Ще трябва да почакаш. Да заспиш
от чакане. Да идеш до Париж
и да се върнеш с по-големи грижи -
на по-голям гердан да ги наниже
весталката на твоята бърлога.
Аз работя и повече не мога
да бързам, ослепял, да отразя
живота само във една сълза.
Ако не трябва моето сърце
да се замисля, да твори и свети,
ако не трябва моите ръце
да милват гривите на часовете,
какъв живот ще отразявам тука,
какви трептения, каква наука
ще забележа в общия подем -
кажи, мой призрак, да се разберем?
Ти ще ме хвърлиш в зиналата яма,
преди главата си да наведа,
за да отпия чашата преляла.
Ти лесно ще ме отнесеш на рамо,
че аз съм въздух и вода,
преобразил се вече на дете.
Ще вземеш ти от старото ми тяло
това, което вечността не ще.
ВОДЕНИЧАР
Горко на бедния воденичар,
ако реката спадне и пресъхне,
а колелото спре, за да заглъхне
възторжената му песен в лятна жар.
Горко му! Хора ще се лутнат
с каруци, мулета, торби,
а той ще се оплаква, ще скърби,
ще чупи пръсти в огнена полуда.
Какво ще им говори?… Ще мълчи.
Нима не виждат воденицата
и върху нея - птицата,
която спи с отворени очи?
И те ще си отиват, ще треперят
за нивите, които се топят
под огъня, ще спират в страшний път
минутите на времето безмерно.
А бедствията всеки ден ще раснат
с тревогата на утрешния ден.
Воденичарят ще стои вдървен
пред вечерта, която бавно гасне.
ЛИПИ
Не къщите, а шумните липи
с грамадните корони от листа,
напомнящи величествени сгради -
от моята вселена водопади -
свещени късове от вечността:
духът ми върху тях се днес крепи.
Дохожда ден, когато всичко ражда
и се облича в нов неземен чар,
приема гордо съдържание и жар
от огъня на земното сърце,
величие от слънчева жажда
и тласък от човешките ръце.
Аз искам да достигна върховете
на клоните ви, трепетни липи -
на вашето нечувано съзвучие,
което на безупречност ви учи.
Към облака нагоре ме носете,
че болката ми в него да заспи!
КЛАДЕНЕЦ
Видях те насън… и ме плиснаха
зелените твои прохлади,
немлъкнал с водите си кладенец,
и хвърлил в душата ми писък.
А кофите слизат неспирно
и грабят те с жадни ръце,
но твойто зелено сърце
на дъното те не намират.
Защото дълбоко в прегръдките
на твоите хидри безброй -
то гълта студений покой -
зелени, смразяващи глътки.
Но късно, под звездния дъжд,
когато цигулките пеят,
ти млъкваш смразен отведнъж -
и твоите кофи немеят.
И твоето дъно-екран -
отразява, от мрамор изрязан,
там бледния Бедния Лазар,
възкръсвал из мрака в саван.
ГРИЖА
Не съм поет, не съм мъдрец.
Н. Лилиев
И грижите на старостта покриват
големите надежди, радостта:
далеч от всяка земна суета
вървиш, потъваш в мисли, като в нива.
Макар че ти не си поет, белязан
да отразяваш трепета на Бога
и твоите уста шептят: не мога -
от своето рождение си ти наказан
да виждаш как минава, плах и скрит,
живота на човеците и птиците,
понесени, безкрайни върволици,
към градове, заключени в гранит;
как сънени деца отиват рано,
да оросят със сълзи своя хляб
в големи къщи, гдето всеки слаб
детински стон отваря тежки рани.
Но можеш ли ти, ти блед и незначителен
поет на сънища, на свехнали цветя -
ти можеш ли да утешиш скръбта
на тоя град, на тези клети жители?
НА ГОСТИ В ДВОРА
Понякога забравям този свят
и се завръщам пак в живота млад
и като скитник непознат оставям
пред пътната врата велосипеда,
на пръсти влизам в двора сред отава,
за да целуна милата жена,
а после дълго в стъпките си гледам
отърсената дневна светлина.
Аз често се откъсвам от света
и някъде с душата си блуждая
като с приятел стар, комуто вярвам,
с когото се разбираме до края
на своите съдби, до старостта -
но неузнат умира като гарван.
Разделяме се с него и тогава
пътувам сам сред чуждата гълчава.
И тъй нататък, сякаш всичко почва
отново пак и нищо се не губи,
но лягам с наранено честолюбие
от тия непрекъснати неволи,
че моят малък свят се е разгалил.
В ръката ми остава празна клетка,
в която тляла тайната ми клетка -
страстта ми остаряла и порочна.
ОТВЛИЧА МЕ ДЪЖДЪТ
Додето се реша да пропътувам
пътеките на тоя свят грижовен,
ще ме застигнат новите… и чувам
как идат, заличават всеки спомен
от миналото, пада хладен дъжд
в ръката ми… и аз съм оня мъж,
от който не остава ни следа,
ни буква за безбройните чеда.
Пресяват се и дните ми и нищо
не ми остава в мрежата. Поне листо
от родното забравено огнище!
Или поне човечност от Вато!
