Константин Стефанов

НОКТЮРНО

Да можех да заспя съня на чезнещи зеници
над влагата на равнодушен океан,
и да не слушам горестните викове на птици
и песните на земни скитници без стан.

Тежи ми бодростта на ум за сплинове отворен
и на душата неотбуления здрач,
през който всуе търсят мост за своите умори
тъгите ми във скрит и неотгатнат плач.

Тежи ми вече на сърцето и смъртта двубоя,
горчи ми пепелната прах на любовта,
която някога целунах, огнена и бурна…

Но знам, дори на гибелта погребан във покоя,
за тебе само ще връща песента
на мойто безутешно, чуждо на света ноктюрно.

ПЪТ

През този ден октомврий бе заел
от багрите на мойте гаснещи надежи
най-болни цветове. Студен, осиротял,
лесът замръкваше без слънчеви одежди.

Не пиеха от земни пазви майчин сок
на глухи дървеса безлистните корони,
и ек, откъснат от далечен, морен рог,
пристигаше от стръвни ветрове подгонен.

Ти тръгваше и в падащата самота
бездомни птици сбираха над теб ята.
- Загубвах ли те? - питах с онемял език

и чаках безнадеждността да проговори:
часът бе тих и можеше да се дочуе вик
от болката на две сразени мандрагори.

МОЯТ ДОМ

ПРИСТИГАНЕ

Пристигнал съм до пътната врата
и вдигам поглед с мисълта на син прокажен…
Ни глас, ни светлина и пустота
стои страхотно там на стража.

О, дом, аз бях отвеян из света,
от твойта плодна целина безплодно семе.
Сега се връщам тук пак, без гордостта
на войн, сразен в борба с безжалостното време.

А мръква, кръг притваря зимен ден,
и аз съм скитник, сам и уморен,
и чакам пак за мирен светъл ден

домът да ми отвори гълъбова порта
и тихо да люлей в сребрист огън
помръкнали черти на детството в офорта.

СЪНЯТ

И ето ги прекрасните цветя,
тъй свежо никнещи из фарфорова ваза,
като несътворената мечта
на малкото сърце, що черен знак беляза.

И ето утешителния хляб
на любовта все още неразчупен чака:
една жена се моли зарад теб,
изтръпнала над името ти с глас разплакан.

И ти си мислиш: всичко пак е неизменно
в душата и съня, пречисти и нетленни…
Но лъха студ отворена врата

и вдигнал поглед с мисълта на син прокажен,
ти виждаш призрака на пустота,
издигнал копие пред твоя дом на стража.

Завети, г. ІІІ, кн. 3, 1936 г.