Иван Маринов

1 част

СЕРГЕЙ ЕСЕНИН В ПРЕВОД НА ИВАН НИКОЛОВ

Безспорен е високият престиж на Иван Николов като поет-лирик. Безспорен е и талантът му като майстор на сатиричното перо. Но малко са читателите и поклонниците на виртуозния поетичен превод на Иван Николов от руски поети и то, не че не знаят за тези негови върхове, а по причини на това, че малко се пише и говори за възможностите на нашия съгражданин в тази изключително трудна литературна територия. Струва ми се, че Иван Николов едновременно с лиричните въздишки е поддържал напрегнат и пулса на преводаческото си умение. Ако по-внимателно се взрем в преведените творби, ще забележим, че поетът-лирик търси свои еквиваленти от богатата руска поетична нива и сполучливо ги намира. И показателно е, че Иван Николов се опира най-вече на Сергей Есенин, защото този чаровник е успоредният му ритъм на сърцето. Той е като плът от плътта на горскиизворския селянин, той е барометър за душевните му хоризонти. Двамата са едно хармонично единство още от мига на първата им задочна духовна среща. По тази причина, може би, Иван Николов превежда на български през 1984 г. изключително интересния сборник “Спомени за Сергей Есенин”, излязъл на руски през 1975 г. В същата година издателство “Народна култура” – София пуска обемисто издание от преводи на Иван Николов “Стихове и поеми” от Сергей Есенин.
Интересно за любопитния читател е да се прочетат внимателно двата предговора към тези издания: “Скръбна нежност на руска душа” и “Силата на изповедното слово”. Това не са протоколни предговори, а високо стойностни есета, каквито може да напише само перото на Иван Николов. Ще си позволя да цитирам само по едно изречение от тези предговори: “И наистина скръбта и хубавата човешка нежност струи от всеки споделен ред, тя определя и основния емоционален привкус на тази книга, от която ни гледа, усмихва се, свежда очи над листа или ни внушава своите изстрадани истини певецът на руската душа и природа Сергей Есенин”, “Но точно те (стиховете на Есенин – б.а.), откривани с изненада в раздърпани стари сборници или шепнати под сурдинка в часове на размисъл и самота – идат да ни напомнят още веднъж старата истина, че думи, в които са вложени човешко вълнение, душа и болка, не могат да минат покрай нас, без да докоснат слуха и сърцето ни.”
Казаното тук от Иван Николов и още много, много неща предопределят най-висшата отговорност на твореца-преводач, когато остане насаме с оригиналния текст и белия лист. И сега се мъча да си представя какво е вълнувало Иван, застанал между една гигантска скала – великия Есенин, и една бездна – празния лист. Ще направя опит под формата на тълкуване да се поставя за миг на неговото място като поет и човек, който е изучавал школски руски език, а го е разбирал със струните на душата си като свръхерудиран лингвист. Ще взема за основа на моите тълкувания само четири твърде популярни и показателни в много отношения стихотворения.
Първото е “Вот уж вечер”, писано в 1910 г., когато Есенин е още юноша, далеч от светския живот с неговите коварни мрежи. Идиличната селска картина, спокойният руски пейзаж подсказват първите нотки в лиричната душа на поета, без жизнен опит още, слял себе си с тайнството и аромата на природата. Това нежно настроение е уловено моментално от сърдечната антена на Иван Николов и при превода той просто слуша, чува Есенин и запява заедно с него на втория, българския глас:

“Вот уж вечер. Роса
Блестит на крапиве.
Я стою у дороги.
Прислонившись к иве.”

“Ето, пада нощта.
Свети росна коприва.
И стоя аз край пътя
под зелената ива.”

Почти пълно текстуално съвпадение! Не говоря за смисловото, духовното единство на двата текста. Иван Николов вмъква глагола “пада”, съществителното “роса” се превръща в прилагателно “росна”, едно деепричастие “прислонившись” е изчезнало в превода – това не пречи, а спомага да се получи есенинското настроение. Особено силна е словесната промяна в третия куплет:

“Хорошо и тепло,
Как зимой у печки
И березы стоят
Как большие свечки”.

“Сякаш зиме седя
пред главните горещи.
И брезите стоят
като палнати свещи.”

При този превод почти изцяло се запазва само третия стих, останалите са в подчинение на словесната образност на български език, възникнала асоциативно у Иван Николов. И той твърде сполучливо интерпретира есениновата нежност, преливаща в топлотата на чувствата на преводача.
Второто стихотворение “Гей, ты Русь моя родная” (1914 г.) е писано вече от зрял поет, който добре познава романтичните улици и трактирите на литературния Петербург, срещал се е с Александър Блок и предвкусва славата и популярността в елитното общество. И в това стихотворение магьосникът-поет се кланя ниско като “богомолец” пред селска Русия, пред схлупените къщурки и безкрайния син простор. Той толкова силно е превзет от хубостта на родния край, че не би го заменил дори с рая. Това още от първия миг е уловено от Иван Николов:

“Гей ты, Русь моя родная,
Хаты – в ризах образа.
Не видать конца и края –
Только синь сосет глаза”.

“Хей ти, Рус родино свята,
с божи лик във всеки дом…
И очите в синевата
се разтварят мълчешком.”

Ето един превод, в който намесата на преводача е над позволеното. Прилагателни се сменят със съществителни, явяват се нови такива, изчезват глаголи, но есенинската картинност и чувство трептят с чист отблясък. Особено ярко това се вижда и в последния куплет:

“Если крикнет рать святая:
Кинь ты, Русь, живи в раю!,
Я скажу: “Не надо рая,
Дайте родину мою”.

“Ако ангели на бога
ме повикат в своя рай,
ще им кажа: “Не, не мога,
искам родния си край.”

Жива илюстрация на почти пълно синтактическо прекрояване на оригиналния текст. Въпросът под формата на пряка реч изчезва, но отговорът се запазва. Добавя се чисто българско звучене “ангели на бога” вместо “рать святая”. Изцяло се запазва ударната глаголна форма в просто бъдеще време и в двата текста: я скажу – “ще кажа”.
Едно от най-интересните стихотворения на Есенин е “Песнь о собаке”, написано през 1915 г. В него пейзажът служи само за фон на трагизма, на клетата съдба на кучката и нейните малки кутрета. Вълнува кръвта на всеки читател болезненото вживяване на поета, състраданието, съпричастието и безкрайната обич към животното. Тази сложна смесица от чувства, симпатии и антипатии не е убягнала от тънката душевност на Иван Николов. Дори хронологичната последователност на събитията не е попречила и на автора, и на преводача да се обединят като едно пулсиращо сърце, като една фина струна на човечността:

“Утром в ржаном закуте,
Где златятся рогожи в ряд.
Семерых ощенила сука.
Рыжих семерых щенят.”

“Една сутрин в свойта бърлога
под рогозки и гнили греди
легна кучката и в изнемога
седем рижи кутрета роди.”

И в двата текста има по два глагола, които като опора носят събитието. Оттам нататък словесният потенциал търпи промени. Есенин използва едно наречие, пет съществителни и две събирателни числителни. Иван Николов търси точния превод със седем съществителни, две прилагателни и две числителни. Есенин използва анапест с цезура и Иван стриктно спазва поетичния ритъм. Ето още едно доказателство за високо преводаческо изкуство:

“И глухо, как от подачки,
Когда бросят ей камень в смех,
Покатились глаза собачьи
Золотыми звездами в снег.”

“И както бе срещала тихо
камък вместо залък, сега
очите й се забиха
като златни звезди в снега.”

Четвъртото стихотворение “Ты меня не любишь, не жалеешь” е писано в навечерието на трагичната смърт на поета (1925 г.). Пред читателя е един поетичен шедьовър, едно съвършенство на форма и съдържание, една безкрайно сложна смес от чувства на човек, болял и преболял много житейски истини. Въпреки кръстосаните посоки на дните и нощите му, той, селянчето от Рязанска губерния, не губи контрол над исконните си човешки черти, а мъдро и откровено изповядва:

“Знаю я – они прошли, как тени,
Не коснувшись твоего огня.
Многим ты садилась на колени,
А теперь сидишь вот у меня.”

“Знам, че като сенки несъгрени
всички прекосиха твоя ден,
сядала на толкова колени,
ето, че сега седиш у мен.”

В своя превод Иван Николов запазва глаголната динамичност (прошли – прекосиха, садилась – сядала си, комбинира “Твоего огня” с “несъгрени – твоя ден”) не посяга и на моментното действие – “теперь – сега”. И всичко това трябва да се подреди в игрива синтактическа нагласа, за да бъде в съзвучие с ритмомелодиката на есенинския стих. Това особено силно звучи в последния куплет:

“И ничто души не потревожит,
И ничто ее не бросит в дрожь –
Кто любил, уж тот любить не может,
Кто сгорел, того не поджешь.”

“И едва ли скръб ще ме погуби,
няма да изпитам жал дори –
любилият повече не люби
и угасналият не гори.”

В случая описателното при Есенин намира еквивалент в лаконичността на Иван Николов, но основната философия на любовта и раздялата се запазва, изводът и при единия и при другия звучи ударно, запаметяващо се.
Наивно е да мисля, че от четири стихотворения, от четири откъслечни примера мога да извлека солидния извод, че Иван Николов е първокласен преводач. В поместените 195 стихотворения и 6 поеми поетът-преводач разстила пред погледа ни една огромна пъстроткана черга, върху която личат всички багри, каквито Бог и природата могат да сътворят. Мога да си представя и душевните и физическите усилия на преводача при 195 срещи с Есенин да запретне ръкави и да бъде еднакво силен, еднакво обаятелен като автора на оригиналния текст. Това е мъчилище, истински творчески ад, от който силният човек излиза облагороден и пречистен стократно. На такава саможертва в името на голямата поезия е способен само голям поет, голям човек, голям творец и сърцевед като Иван Николов.