Сашо Серафимов

НАШИЙНИК

Зъбеха се на синджира зли
кучета из селските дворове.
Виеха из тъмни махали…
Още из съня ми гладни бродят.

Гледам в парка техния събрат
как ушите си без ропот свива.
И нашийник за съдба избрал
усмирява сам кръвта си дива.

Мисля си: покорността сега
гладна не нощува и не плаче,
но ме стегна тясната яка
и залая тишината в здрача.

СТРАХ

Ако трябва ще кажа в лицето на първия срещнат,
че знам що за стока се крие под златните дрипи.
Но сбих се на пътя и ден-два стоях зад решетки.
Днеска нося вината си само – подплашена риба.

В този градски аквариум има опасни подмоли
и подмолните думи някой нарочно улавя.
Затова, заприличал на риба, се спускам надолу
и пресичам на сенките шепота тих и коварен.

И се вмъквам в черупката охлювна – мойта квартира.
И говоря на глас срещу всички, дори срещу книгите.
Но преминава гневът ми и аз със насмешка разбирам,
че с навити ръкави ръка срещу въздуха вдигам.

НЕ СЪМ ДЛЪЖЕН

                    На Димитър Атанасов

Длъжността да съм длъжен наследих от баща си
и ви служих безукорно трийсет години.
И вярвах – ще дойде мечтаното щастие,
обграден от декори и усмивки копринени.

Но днес си подавам молба за напускане.
Длъжността да съм длъжен е вече вакантна.
Изживях си вината, душевните трусове,
нека друг да смазва на вятъра пантите.

Ръцете, сърцето, умът си безбожен
аз предлагам на моята малка държава,
но за длъжност, в която свободен
сам ще решавам какво да направя.

ПОРЕДНИЯТ

За раните си вече не говори. Зараснаха една след друга те.
И всяка път във себе си затвори. В очите си усилено расте.

И ето го със белези, но умен, по чуждите пътеки днес върви.
Не го боли от удари и думи, което значи, че е вече сит.

И ето го с насмешка вече гледа младоците с бинтовани души.
Намерил мястото да е пореден, за тялото си царски дрехи шие.

И не задава страшните въпроси, за да не стане пак случайно крив.
Мъртвец е вече за душата боса, за хляба си е само още жив.

СУХИ И ГРАПАВИ

Цялата ни работа на земята е
да си бутаме Сизифовия камък,
да плашим децата с ламята
и да си вярваме, че животът е сладък.

А сред тези неща като мравки
пълзят нелепи измислици,
че сме на Създателя равни
със усти за големи лъжици.

Но размърда ли се земята внезапно –
рушат се замъците ни фантастични,
лъсват езиците ни
                           сухи и грапави
и се разбягваме като животинчета.

И за да бъда докрая искрен
и докрая декларативен,
ще ви кажа –
вече ми писна
да ме броят за наивен.

ТОРТА ГАРАШ

Нямам нито една стотинка,
снощи барманът взе последните.
Без да искам внезапно стигнах
до заключения вредни.

А момичето, ах, момичето
искаше резенче торта „гараш”.
Светлините на дансинга тичаха
по лицата разнежени в бара.

Днес се питам, още замислен,
равноправието какво е.
Може би е внезапно искане
от луди глави на своето?

Може би е ръка, която
ни дарява облаги и къщи
и подмина момчето с якето,
което сега е намръщено.

А момичето, ах, момичето
искаше резенче торта „гараш”.
Светлините на дансинга тичаха
по лицата разнежени в бара.