Георги Стоянов

Из „Паметта на сърцето” (2015)

В един предпролетен ден на 2002 година динамичният и неусмирим апостол на българската книга Марин Кадиев предложи да навестим болния писател. Увери ме, че срещата е уговорена, Хайтов щял да ни чака. Слязохме на гара София. Марин контролно позвъни на Николай - може ли да ни приеме. Големият писател потвърди поканата си, макар че едва ли му беше до посетители. Трамвай 9 ни поведе към квартал Лозенец. Улица „Люботрън” се намира недалеч от хотела „Кемпински-Зографски”. Закътана, с изглед на север, тук се усеща близостта на Витоша. Пред очите ни се възправяха хубави къщи, види се, хората, които ги бяха населили, не бяха граждани средна ръка. Богатски къщи, за които бяха хвърлен немалко пари, докато се превърнат в луксозни свърталища на заможни собственици.
Николай Хайтов обитаваше третия етаж на сградата. Марин натисна бутона и по домофона дойде любезен глас: заповядайте, чакам ви. Възрастна жена отвори вратата и ние поехме по стълбището нагоре. Жената ни въведе в просторен хол. Хайтов говореше по телефона, даде ни знак да се разположим на дивана. Когато телефонният разговор приключи, той се усмихна, протегна ръка. Стори ми се много бледен и слаб, изтънял, с хлътнали бузи. В изблик на умиление двамата се прегърнахме. Познавах го, петдесетгодишно приятелство ни свързваше, и сега не можех да си представя, че съдбата ще ни лиши от толкова ярко одарен писател и гражданин.
С нищо не издаваше, че дните му са преброени. Разговаряше тихо, спокойно, не се оплакваше, владееше се. Крадешком го оглеждах - беше се съсухрил, кожата му сякаш бе залепена за костите, очите - хлътнали, трескаво изпъкнали. От силния, непокорния родопски габър бяха останали сухи клони.
Хайтов бе заболял от левкемия.
Оставих торбичката с банани на кръглата синия - познавах я от дома му на ул. “Латинка” - той тикна фотьойла срещу нас, потърка ръце и се осведоми за здравето ни. Види се, не искаше да ни занимава с болестта си, обърна се към мен: прочел бил последната ми книга „Милост за блудницата”, издание на ИК „Хермес”.
- Приятно съм изненадан. Всичко в романа е точно премерено, пълно с живот, вярно и искрено казано. Заслужава годишната награда на Съюза на писателите.
Аз се свивах от неудобство. Марин Кадиев също се произнесе - бе пуснал в „Словото днес” положителна рецензия за книгата. Беше доволен, мнението на Николай Хайтов съвпадаше с неговото.
След два месеца Николай се спомина…
Награда, разбира се не получих - от прованса не може да се вредиш лесно при получаване на фамозните съюзни награди. В милата столица чакаха редовни абонати на съществуващи и несъществуващи отличия. Те работеха добре с лакти и солидни връзки.
Телефонът звънеше и Николай постоянно се изправяше, за да вдигне слушалката. Диреха го много хора, всеки се домогваше до неговото мнение или услуга. Обади се Кольо Георгиев, който току що бе навършил 75 години. Хайтов бе излязъл с поздравително писмо в съюзния орган за него. На въпросите болният писател отговори:
- Работата, адаш, не върви на добро. Едно е сигурно, болен съм от левкемия. Ясно е, че си тръгвам… Един лекар ми каза истината в очите. На въпроса ми колко ще издържа, той отговори: месец, а може и година-две. Правят ми пункции, взеха ми мозък от гръдната кост… Белите кръвни телца се множат и никой не може да ги спре… Химиотерапия ли? - Не. Не се страхувам от смъртта. Искам всичко да свърши тихо, спокойно… Какво пък, не видиш ли каква гнусотия е около нас, без друго на човек не му се живее.
Слушах тоя монолог и тръпнех. Николай не се преструваше. Не се прикриваше като някои тежко болни. Говореше за бедата си спокойно, без вълнение и паника.
- Няма какво да се лъжем, знам какво ме чака, само дано ми стигнат силиците да довърша някои работи.
Марин Кадиев каза, че бил издействал субсидия от американския завод в Севлиево, за да бъде издаден поредният том на „Дневниците”.
Николай кимна: „Добре, подготвям го”.
Трудно ми бе да го смеля - нима и писател от величината на Хайтов е опрял до милостта на разни спонсори? Той беше горд човек и не помня случай да се е молил някому за нещо, което засяга творчеството или намеренията му. Колко са писателите, които могат да се похвалят с 40 издания на своя книга, както при Хайтов? Но въпреки всичко и той се озова един ден беден безпаричен. Като академик получаваше 100 лева към пенсията си от 175. Не знам как се разплащаше с медиците. Веднъж седмично те идваха да му преливат кръв, за да поддържат живота му.
Предният ден беше посетил китайското посолство, за да обсъдят издаването на някакъв речник.
Беше председател на читалище, звъняха му от телевизията за разговор. БТВ го покани в Шоуто на Слави Трифонов във връзка с годишнината от смъртта на Васил Левски.
В разговора му с Васил Михайлов по Евроком, по повод сериала „Петко войвода”, Хайтов прояви радваща жизненост. Сподели интересни подробности по залавянето на Апостола на българската свобода, показа свежа памет, от която нищо не убягваше. Но видът му бе нездрав, долових как в речта му се прокрадва едва овладяна слабост. Докато Михайлов говореше, Николай слушаше внимателно, поклащаше от време на време глава, усмихваше се.
Вече бе автор на петдесетина книги и дузина игрални филми, всички станали щастливо достояние на народа. Признаваше, че не пише романи, защото е бегач на къси разстояния - късият разказ бе неговият любим жанр.
Поведе десетгодишна битка с учени за гроба на Левски. Във всички свои беседи и интервюта не се е заигравал на тема безсмъртие и слава, държеше се като обикновен човек, способен да те разбере и помогне.
По едно време ми се стори, че се заседяхме. Дано не сме злоупотребили с търпението и любезността на приятеля. Пък и телефонът не го оставяше на мира. Не пропусна да спомене за Жени, към която питаеше ненакърними чувства. Тя лежеше в болница. Подготвяха я за операция. Щяха да й поставят байпас. Николай се безпокоеше повече за нея, отколкото за себе си. Всеки ден ходеше на свиждане.
Чувствахме се неловко с Кадиев. Слушахме и се съгласявахме с писателя, без да можем да му помогнем с нещо.
Някога Станислав Сивриев бе казал: „Истинският мъж въди врагове”. Така и Хайтов - навъди си бол душмани, чиято завист не знаеше почивен ден. Неудачни писатели и журналисти пуснаха в обръщение какви ли не клевети и измислици, които тровеха дните му. Николай обаче знаеше как да се защити. Даваше достоен отговор и сядаше да напише своя следваш шедьовър, който читателите посрещаха с възторг.
Той остави образци във всички жанрове на литературата. Разказите и очерците му се превърнаха в артезиански кладенци за нашите кинематографи. Много от тях бяха филмирани от най-добрите ни режисьори.
Половин век отлежава книгата на живота му „През сито и решето”. Не припираше да я издава, докато не узрее съвсем. Прекрасна е книгата му за езика „Вълшебното огледало”, както и публицистичната му разправа с отродителите /„Троянските коне”/. В своите дълбоко проникновени анализи на ония беди и нещастия, които либералните демократи натресоха на народа, Николай не премълча своите мрачни прогнози за бъдещето на България, за нейния утрешен ден, опразнен от силата и красотата на духовните завещания на нашите предци.
Навремето се прочу със своята прелестна книга за Родопа планина - „Шумки от габър”. Успехът му беше зашеметяващ, издигна твореца на гребена на вълната. Всички заговориха за него. В плановете на издателство „Христо Г. Данов” бе залегнало заглавието „Възшествието на човека”. Когато дойде ред да я издаваме, той ме повика и попита: „Как я намираш”? Изразих някои съмнения: Не е на равнището на „Шумките…”, не притежава нейната яркост и пъстроцветие. Като отсявка - зърното е отишло повече в плявата.
- Николай, може и така да я пуснем, но един последен прочит не е излишен…
Той се изправи, захвърли я в един ъгъл на хола и махна с ръка:
- Махнете я от плановете. Защо да пускам нещо, което е по-долу от последната ми книга.
Въпреки настояванията на директора на издателството Петко Величков, той не отстъпи: - Не, в никакъв случай. Ще ви дам нещо друго.
През пролетта на следващата година донесе в издателството нов ръкопис.
Погледът ми бе привлечен от странното заглавие - „Диви разкази”. Николай умееше да измисля оригинални заглавия на своите книги, които изразяваха точно тяхната същност. Отнесох ръкописа у дома. Изчетох го на един дъх. Бях завладян от изобразителната мощ на писателя, от колоритния му диалог, от небивалите съдби на неговите прости родопчани. Книгата беше нова дума в нашата литература. Вече знаех,че при нас е изгрял празник - раждането на голяма, силна книга, която ще чете цял един народ. Такива празници са голяма рядкост. Като издатели бяхме отстреляли едър дивеч.
Един ден той се отби в издателството както винаги - спокоен, уравновесен, общителен. Казах му, че е написал страхотна книга. Не ти мърда званието лауреат - казах. Той се усмихна учудено: „Хайде де, чак пък толкова”.
За него писането беше къртовски, но щастливо усилие. На един дънер в двора на явровската си къща по цели дни, лете, чукаше на пишещата машина страница след страница и неусетно се раждаха литературни чудеса.
Начеващите автори са честолюбиви и докачливи. Тогава аз вече бях издал първата си книга „Лесно щастие”. Хайтов си бе направил труда да я прочете. Седнахме двамата в една стая на издателството. Не скри: Сполучлива първа книга, браво! Но все пак искам да ти обърна внимание върху някои думи и изрази, които затлачват разказа, правят го неразбираем на места. Смутено слушах. Устата ми пресъхна. Бяха ме прехвалили някои отзиви за първата творба. Видях думите и изреченията, които бе подчертал Николай. Пламнах от срам - забележките му бяха справедливи, точни. На раздяла Хайтов насърчително ме погледна: Не увесвай нос. Книгата ти е добра, но можеше да стане
още по-добра.
След година-две излезе третата ми повест „Когато се разделяме”. Тя бе отличена с две награди. Един единствен млад критик от нашите села беше на друго мнение… /вече говорих за него/. Николай Хайтов написа отговор. Стопли ме неговата защита. Подаде ми ръка в един момент, когато бях обруган като литературен злосторник.
Той беше отзивчив, никога не отказваше среща с читатели. Един ден отидох да го взема от вилата му в Яврово. Поканен беше в моето село.
Артистът Николай Пашов прочете разказите „Дервишово семе” и „Мерак”. Публиката бе затаила дъх. След обилното похапване и пийване, Николай ми каза: Гьорге, сега да ме върнеш горе. Аз се опитах да го предумам: никакво пътуване, има къде да пренощуваш. Пък и нали пийнахме. - Пил не пил, трябва да се прибера. Жени ме чака.
Шофьорът, с чийто „Москвич” доведохме писателя, отказа да пътуваме обратно. Бе се изплашил от тежкия път, от планинските завои. Принудих се да возя Николай с моята запорожка, която отчаяно пърпореше и загряваше. В Пловдив дълго търсихме дежурна бензиностанция. Обърнах и насочих колата към Асеновград. Оттам, покрай Асенова крепост се отправихме към кацналото високо в планината като орлово гнездо Яврово. Зверех се в мрака. Мижавите фарове на автомобила не осветяваха добре пътя. Сковаваше ме страх - ами ако изпусна колата по нанадолнището? Слава Богу, закарах Хайтов невредим. Така приключи историческото гостуване на Хайтов в село Конуш.
На другия ден след събитието налетях на вуйчо Йордан, който бе присъствал на срещата. Той подзе: Какви сте вие писатели, бе? Хайваните ли ще ни учат как да любим жените си? Каква история беше тая за коча?
Вуйчо Йордан бе възмутен. Ядосваше се, но в очите му прочетох дяволия. Е, харно ги е издокарал ония рупци там, няма що… Слушах една пиеса на твоя писател по радиото. Голяма работа, голямо нещо! Учи се от тоя човек, уйдурдисвай разказите си като него, ама си отваряй очите да не я сгелпиш нещо.
Той и не подозираше, че вече съм го описал в повестта „Лесно щастие”. Прочете я след няколко години и довтаса у дома да се оплаче на мама: Тодоро, знаеш ли как ме е изпедепсал твоят син в съчинението си? Станахме за срам на хората. - Е, бате, не е болка за умиралка, защо пък да не се прочуем малко? - отвърна мама.- И без твоята веран писалка от остров Тасос, с един прост молив моят син те е изписал, да го запомниш.
Вуйчо Йордан не беше единственият, който се подвизаваше в страниците на книгата. Моята вярност към живота и тогава, и по-късно, ми докара сума ти неприятности. Някои читатели бяха доволни, хвалеха повестта, а други поклащаха глави заканително: сякаш ги бях изложил на бит пазар.
И пак за оня ден на прощаване.
С Марин Кадиев се спогледахме: време е да си вървим, уморихме болния писател с нашето присъствие. Сбогувахме се. Той задържа за миг ръката ми, каза тихо, болезнено усмихнат: „Е, това е! Боледуваме и към смъртта пътуваме”.
Думите му отекнаха зловещо в сърцето ми. Във влака за Пловдив Марин сподели: „На предпоследната ни среща знаеш ли какво ми каза: „Марине, тя, моята болест е кротка, добра. Топи ме, топи, докато някой ден ще заспя в пълно съзнание.”
Кадиев бе дал на Николай едно стихотворение от пловдивската поетеса Венета Архангелова, посветено нему. Навремето той я бе насърчил. Стихотворението се отнасяло до някакъв родопски връх. Още неназован бил и трябвало да бъде кръстен на името на Хайтов. Писателят четял без очила поетичното излияние на темпераментната Венета. В очите му искряла влага: - Хубаво е - казал.
Отшумяха години от кончината на големия гражданин и творец. Неговото обаяние расте! Времето е безсилно да покрие със забрава страстното му родолюбиво дело. Но те, враговете, са живи още. Обичат да ровят костите на заминалите в по-добър свят.
Един професор издаде книгата „Науката срещу агресивното невежество”. Професорът със задна дата се бе заел да вини Николай Хайтов в невежество и антинаучност. На премиерата в Пловдив публиката едва ли не го освирка.
Хайтов изгуби много години, за да издирва гроба на Левски, да доказва необходимостта и потребността на всеки българин да знае де е заровена най-великата родна светиня. Но двамата учени, баща и син, бяха намерили сгоден момент, за да се разплатят с него.
В жълтата преса с дяволско постоянство и усърдие, се появяват злостни писания против Николай Хайтов. И в гроба той не им дава покой, пишат и словоблудстват по негов адрес. Връх на клеветническата лавина бе слухът, че Хайтов бил ограбил писателката Яна Язова. Впрочем, Николай изпита на гърба си непрощаващата злоба на не един литературен самодеец.
Един от тях беше Янтай Кавалов, който разказваше на ляво и на дясно, че Хайтов бил откраднал сюжетите на разказите си от него. Екатерина Томова и Велисава Дърева използват всеки удобен случай, за да замерят с камъни високото дърво. Човекът може да умре, ала споменът за него кърми изгарящата ненавист и злоба на завистливи бездарници. Последното, което се случи, надмина всички очаквания.
Някой си Кънев от Хелзинския комитет в България, люто се разсърди от хвалебствията, които вървяха по телевизия СКАТ /по случай 11-годишнината от смъртта на писателя/. Вестник „Десант” в броя си от 7 февруари 2013 година съобщава: Красимир Кънев, председател на Българския Хелзински комитет, заявил по телефона, че в творбите на „пещерния националист” Николай Хайтов проличавала „опасна фашистка идеология”.
Много българи, възмутени и потресени, дадоха достоен отговор в интернет-форумите на поредния вишестоящ оплювател. Напразни са напъните на злобните българофоби и безродници да развенчаят светлото име на човека, приживе успял да си издигне неръкотворен паметник в сърцата на честна България.

Хайтов днес е знаме на патриотизма и българщината! Име, което ще пребъде, както е пребъдила и земята, която го роди.