Георги Стоянов

Из „Паметта на сърцето” (2015)

В края на месец ноември 1967 година си отиде от живота Светомир Бабаков.
Напусна ни в разцвета на творческите си сили, едва 47-годишен. Имаше много идеи за разкази и повести, от височината на своя ръст той се вглеждаше в живота и се стремеше да пише нетрадиционно. Някои негови книги, привидно, оставяха впечатление на безконфликтност. Всъщност те бяха пронизани от топла любов към обикновения човек. В тях струи оптимизъм, вяра в поправимостта на света, деликатна човечност. Остави ни десетина заглавия - романи, повести, сборник разкази.
Навремето работи в редакцията на вестник „Отечествен глас” и понякога го виждах заръкавен, потен, да виси над статии и дописки, да редактира и преписва. Беше човек с европейска култура. Баща му, талантливият художник Витко Бабаков, си бе отишъл млад, майка му Екатрина беше пенсионирана учителка.
Светомир умееше да се издига над дребнавостите на бита, дистанцираше се.
Исполинският му ръст внушаваше респект. Застанали до него, ние младоците се чувствахме като лилипути пред Голиат. Той ни гледаше и слушаше отгоре надолу, а ние - от долу нагоре, кършейки врат. Притежаваше дарбата да бъде естествен, общителен. Никой като него не умееше да разговаря, да намира пряк път до сърцето и душевността на човека. Без значение бе какви хора стояха пред него - прости или учени, хитреци или наивници. С рядката си способност да предразполага към откровеност и искреност човека до него, той черпеше много градивен материал и подробности за своите повести, населени със запомнящи се образи на агрономи, учители, редови граждани. Скоро разбрахме, че дузина болести го разпъват на кръст. Когато се чувстваше добре, канеше ме на разходка в градската градина или по главната. Уморяваше се бързо и тихо молеше да поседнем на пейката. Светлите му очи се взираха в потока бързащи, здрави хора. Не обичаше назиданията. Хвалбите посрещаше равнодушно. Приеха го за кандидат-член на Съюза на българските писатели. Трябваше да стажува, за да стане редовен член. Търсехме го, доверявахме му проблемите си, без да държим сметка за състоянието му. Яко Молхов угрижено въздъхна веднъж: „Каква книга би могъл да напише Бабаков за себе си, за преодоляването на страданието! Какъв пример би могъл да остави на потомството със своя стоицизъм!” Ние, младите, дошли от селата, от строежите, от студентските аудитории, още неопитни, се чудехме как така Светомир създава безупречни повести, майсторски си служи с детайла, търси положителното в поведението на хората, одобрява тяхното право да бъдат щастливи. Спазваше неумолима диета - нито захар, нито сол, допускаше в менюто - само зеленчукови ястия. Позволяваше си единствено чашка кафе без захар, докато ние пресушавахме бутилките. Веднъж ми разказа любопитен случай: Решил да разбере какво е състоянието му, има ли надежда за оздравяване. Влязъл при дежурния лекар, който бил отскоро в болницата и го попитал: в една стая сме с един болен, казва се Светомир. Кажете, има ли надежда за това момче? Лекарят, нищо не подозиращ, рекъл: Няма да го бъде, месец-два и край. Прибрах се в стаята, реших да опровергая медика. Как? Ами назначих си строга диета, изработих си режим за природосъобразно лечение. Ето вече десет години опровергавам диагнозата на оня доктор.
През 60-те години на миналия век в Пловдив се пръкна силно ято млади литератори. Бабаков беше нашият гуру, четеше нескопосаните ни творения, моливът му играеше по страниците на ръкописите. От него се учехме как се редактира, проумявахме смисъла на написаното и непостигнатото. Подчертаванията, удивителните и апострофите по страниците на ръкописите бяха точни като снайперови попадения - никой не можеше да възрази, да ги оспори или отхвърли. Беше време на оптимизъм и творческо оживление. Преживях вълнуващи срещи и разговори със Светомир. Той никога не отказваше да изостави своята работа и да прочете опуса на приятел или познат. Посещавах го в дома му или се срещахме в градината. След няколко дни звънеше по телефона: чакам те, идвай. Сядах до него, ръката му прелистваше страниците на ръкописа. Не ме щадеше, „право куме в очи” - посочваше стилни недомислия и грешки. Потях се, но слушах. „Трай, бабо, за хубост” - щипех се скрито от него. Веднъж му дадох да прочете мое съчинение на градска тематика. Беше слабо и неубедително. Бабаков се намръщи: „Не бързай да превключиш от селска на градска тематика. Дръж се за корена си… Какви са тия безпочвени интелигенти, които гледат толкова мрачно на света? Твоята сила е в чернозема, защо се опитваш да пуснеш ралото си на паважа.” Прямите му критически забележки ме караха да се потя като работен вол, потеглил крива бразда. Мина ми през ума - аха, аз да си седя при корените, а вие тук да описвате градската действителност.
Дните му изтекоха бързо. След като го изгубихме, ние ясно почувствахме какво е бил за нас, за пловдивските автори. Никой не успя да заеме неговото място. Никой не наследи и човешката му съпричастост с хорските болки. Даряваше ни с едри шепи знания и съвети, за себе си не оставяше нищо. Впрочем, искаше едно: честност и почтеност, отговорно отношение към творчеството.
Първата му книга „След дъжда” /1960 г, изд. „Народна младеж”/ беше онази лястовица, която ознаменува предстояща литературна жътва на Пловдив. Разказите бяха семпли, прозрачни, издаваха нов, нетрадиционен поглед към действителността. Своите качества на сладкодумен повествовател той прояви с особена сила в романите „Хората се раждат за щастие” „Бензиностанция 10″, „ Тримата и въжето”, „Червеният автобус”, „Улицата с гълъбите”. Заради интереса му към „малкия” човек някои критици го нарекоха българският неореалист. „Хората се раждат за щастие” - заглавието на хубавия му роман бе и мото-девиз на неговото творчество и живот. Страстно жадуваше щастие за хората, а самият той бе напълно лишен от здраве и житейска перспектива. Повестта му „Улицата с гълъбите” показа тънка наблюдателност върху градския живот. В нея той обрисува галерия от запомнящи се образи, колоритни, ярки, нови за съвременната ни литература. „Ароматът на златото” и „Червеният автобус” издаваха насоките на неговите търсения, на които безвременната смърт сложи край. Бабаков ни удивляваше с едно: не ползваше готови сюжети от действителността, а ги конструираше. Творчеството му бе отглас на едно време, когато строителната романтика палеше сърцата, твореше надежди за по-добро бъдеще. Бабаков от раз започна да пише като завършен професионалист. Владееше чужди езици, имаше набито остро око за промените в душевността на хората. Не утъпкваше пътека до горделивите издателства, напротив, те го търсеха, посрещаха го на крака. Когато поредната му книга излизаше на пазара, той сякаш притихваше, недоволно бърчеше чело: Не, не струва в тоя вид. Ех, да имах възможност отново да я напиша! Не беше доволен от себе си. Критиката го хвалеше, а той дори не пожелаваше да прочете какво е писано за него: „Аз най-добре си зная какво съм направил и какво трябва да направя, да е здраве само.”
Някои го обвиняваха, че страни от острите конфликти на съвремието, че добротворчеството не е достатъчно. Но той следваше своя път, сочеше доколкото можеше изход от тежките житейски ситуации, изтъкваше силата на благородния пример. В този смисъл плати донякъде данък на соцреализма, на конюнктурното изискване за създаване на положителни герои-примери.
При една от разходките ми довери, че е замислил повест за Захари Зограф. Беше в цайтнот, краят му приближаваше, спря да пише. Ако днес човек прочете внимателно книгите му, ще съзре колко грижовно писателят намира и вае детайлите, фразата, диалога, колко тънко анализира психическото състояние на героите. За него точният, верният детайл беше оня компонент, който кара историята да заживее да бъде убедителна.
Когато пазеше болничното легло, ние бързахме за среща с него, изкачвахме стръмните стъпала на „Гладстон” 84, за да споделим самотата му. Черпеше ни с плодови сокове, пържеше ни пресни гъби. Веднъж го видях да наднича в пчелните кошери на двора. Покани ме да седна предпазливо на близкия стол край смоковника. Запретнал ръкави, той преглеждаше рамките с пити, около него жужеше живот, тържествуваше хлорофилът. Слънцето грееше в посивелите му космати гърди, очите му тихо сияеха: час преди това бе дописал необходимата страница от новата си повест. Така пишеше - от половина до една страница на ден. Смяташе за свое постижение, когато завършеше страницата. Не беше поливариантен автор, преписаната страничка беше безупречно чиста, готова.
Пенсията му, по болест от 75 лева, не стигаше за церове. Николай Хайтов се притече на помощ /бях му съобщил за проблемите на Светомир/. От писателския съюз отпуснаха една сума за лечение, но нямаше никакви изгледи за оздравяване.
През есента на 1967-а за кой ли път бе откаран в болница. Аз, Папазян, Рашко Сугарев и колцина още дойдохме на свиждане. Целият аленееше в огън. Лиляна, жена му, държеше ръцете му. Витко, синът на Светомир, бледнееше от уплаха. Светомир беше в кома. Глъхнеше в прощално безмълвие. Беше страшно и нелепо - огромният на ръст човек, изпълнил леглото, повече нямаше да се изправи, да отстъпи една-две крачки назад, за да ни погледне с живите си очи.
В оня слънчев ден телефонът у дома тревожно иззвъня. Обаждаше се Красимира Златанова, художник на издателство „Христо Г. Данов”: Георги, потърси Папазян и Емил и тичайте в Първа градска.
Посрещна ни Рашко Сугарев с наведена глава: В безсъзнание е.
Кой знае защо си помислих, че Бабаков е искал да ни каже нещо важно. Какво? Че няма нищо по-добро от здравето и приятелството, от щастието да се трудиш за благото на света?
Неговото творчество остана незавършено като порив и търсения.
Въпреки трагичната си предопределеност, Бабаков не се оплакваше, не винеше съдбата. Запомних едни негови думи, казани между другото в една от многобройните ни разходки: „Знаеш ли, за мен писателят е Бог, белязан с дарбата да ражда и създава!”
Няма да забравя часа на прощаването.
Пренесоха ковчега с покойника във фоайето на театъра, където с успех бе играна неговата пиеса „Улицата с гълъбите” по едноименната му повест. Краката му, в черни обувки, стърчаха от ковчега навън. Необикновеният му ръст не се подчиняваше на стандарта. Наложи се да донесат друг, по-голям ковчег, в който го прехвърлихме.
Трябваше да кажа няколко думи на погребението му. Около гробната яма се бе стълпил много народ. Мярнах фигурата на Георги Караславов. Дико Фучеджиев, тогава секретар на СБП, ме приближи, пъхна в шепата ми няколко банкноти и изчезна. Парите бяха предназначени за разноски по погребението на съюзния член.
По-късно положиха паметника - огромен гранитен сиенит. На него може да прочетете: „Светомир Бабаков - 1920-1967″
Тоя лаконичен надпис бе издълбал негов приятел каменоделец. Камъкът Бабаков си бе избрал преди години при излет в Родопите.
Изминаха 50 години от кончината на Светомир. Ще ми се да вярвам,че няма да покрие пепелта на забравата неговото присъствие в културния пейзаж на Пловдив.

Годините следват своя неумолим ход, раждат се и умират хора. Единствено трайно и необходимо остава това, което човек е създал с огъня на сърцето и светлината на ума си. Творческото дело на писателя остава да живее!