Ангел Ников

ПРЕДПРОЛЕТ

Докъдето окото ти стига
белосребърен сняг се пилее…
Няма вятър. В студените мигове
не потръпват събудени вейки.
Но аз мисля: пръстта се обажда.
Наведете се! Долу бълбука
и напира предпролетна жажда.
И сънят на ленивите корени пука.

На кокичето в бялата шапка
една капка се готви за полет.
Тя е първата пролетна капка
и ще светне във вашия поглед.

СНЕГОВЕ

Ще завалят наскоро неизбежни тежки снегове,
Затуй събирай букови дърва, те огъня държат.
И колко хубаво навън ще бъде! Ветровете
ще са затрупали застлания с чакъл през двора път.

На печката ръце измръзнали ще топлим
и тя ще им разказва приказки за топлината.
А вън снегът ще вие снежните въртопи
и ще разбелва много дълго здрачината.

Все повече ще приближаваме ръце и рамене,
Унесени така в навеян от годините невероятен сън,
ще си припомним
как веднъж в такава нощ препускахме с коне,
как после дълго се замервахме със сняг навън.

Така ще се разсъмне. И едно врабче измръзнало
трохи ще ни поиска.
И ти с голямата ръка на нежността
вратата ще отвориш и ще блеснат нови светли хълмове,
които дълго в нас е напластявала нощта.

* * *

Уволниха те. А сега накъде?
“Ти безделник, семейството – гладно.
Опомни се! Глава ще сведеш,
на колене дори ще им паднеш…” –
твойте скъпи приятели викнаха.
Ала как? Ти си селянин груб,
сред полето за нищо и никога
неживял бадева – само с труд.

Ти си сял и орал, ти си жънал,
в късни нощи си газил трева…
Колениченето е занаят тънък –
покажете как става това!

* * *

Денят, прострян до планината,
е като всеки божи ден:
лъки, полянки пред гората
и бряг, в ръждиво озарен.

Небето – езеро студено
се плисне, после притъмни;
дъжд рукне, гръм в дола простене
и всичко пак се промени.

Лих вятър, втурнал се внезапно,
мете – и къра става чист.
И слънцето като стопанин
брои в гората лист по лист.

Природо, майко на земята,
дори за нещо да си в грях,
напомняш ми за всичко свято,
което в този свят видях!