Никола Иванов

Тази стихосбирка на Елена Алекова е в известен смисъл експериментална и провокативна преди всичко с опита да се пише за най-сериозните и важни теми за човека непретенциозно, опростено, приземено.

Защото най-важни са автентичните преживявания и изживявания, естествеността, а не преструвките и преиграванията. Във времето тази поетеса се е доказала като сериозен творец, който се вълнува от най-важните екзистенциални въпроси, „които никой век не разреши” по думите на гениалния Яворов.

В стиховете става дума за Смисъла, Времето, Любовта, Кръговрата на живота, Вечността, Безсмъртието, Радостта от мига, благодарността към Създателя, че ти е дал възможност да пребиваваш в земния живот и т.н.

Сериозният творец не може да избяга от тежките въпроси на Битието. Елена Алекова свързва вечността с ежедневното, небесното и земното, духът и материята, реалността с безкрая. Всичко това тя прави, без да изпада в битовизъм:

Щурче раздира шеметната нощ.
Отгоре приказна луна сияе.

„…Светът не е нито добър, ни лош,
а само с нас безцелно си играе…”

Един почти неразрешим въпрос
Преди нанякъдето да прекрача.

И в тишината отговорът прост,
от който чак ми идва да заплача.

Идваме на този свят, а всичко сякаш е предопределено. И трябва да намерим сили и смелост да се озъбим на живота, да се опитаме да променим Съдбата си към добро, доколкото зависи от нас:

Пътека. Слънце. Цъфнали цветя.
И сивобели гълъби на двора…

Каквото беше - беше. Отлетя.
И няма никога да се повтори.

Каквото ме очаква е пред мен.
Разлистени предчувствия. Надежда.

Прекрачвам в новия чудесен ден.
И той все тъй реален ми изглежда.

В тази своя стихосбирка Елена Алекова се е опитала да докаже, че по всички тези теми и мотиви може да се пише чрез умишлено олекотяване на стиха, в известен смисъл чрез игра на думи, заиграване с думите, но без безцелно стихоплетство:

Каква бе веселба! Какъв кошмар!
През куп за грош… Космическа умора…
Е, продължавам още да се боря,
с Михаля и със себе си да споря,
но за какво ли, за какво…
                                        Макар
че, гледано логично, отстрани,
това в известна степен е забавно -
разбъркаш радост, плач и щипка слава,
пиперец, лучец, грях и страх в добавък.
Попарка -
                до незнайни старини.

Каква умора? Сърбай и мълчи!
След теб боклука друг ще заличи.

За това се изисква и безспорно поетическо майсторство. На места се наблюдава флиртуване със словото и стиха, заигравката, шегата, намигването, прикритата усмивка. Поетесата доказва, че сериозните неща могат да се изразят понякога с ирония, макар и предимно горчива:

Откъснати страници от календара.
Забравени дати. Вестници стари.

Кога дойде? Кога беше? Кога си отиде?
Не успях ни да го спра, ни да го видя.

Животът е призрачен сън с елемент на реалност.
Бях на някакъв бал. И се върнах от бала.

Боли ме глава. Свят ми се вие. Сега и тук.
От блъскане над…
                            По-вероятно - от махмурлук.

В някои творби откриваме съжителство между екзистенцията и бохемски моменти.

Наред със стихове, посветени на такова съдбовно занимание като Поезията, както е при истинските поети, откриваме няколко стиха в творбата, които снижават напрежението, нагнетяването.

Подобни стихове малко ни отдалечават от черните мисли, от тежките ежедневни грижи, които ни потискат постоянно. В няколко стихотворения откриваме заигравка с поезията:

Поезията задава въпроси.
Поезията вятъра гони.
Поезията призрачен мост е.
Поезията е броня.

Поезията… Грозно-красиво…
Поезията…

Това е всичко.

Човек се ражда.
Човек си отива.

Поезията…

И нищо лично.

При подобен подход най-подходящата стилистична фигура е оксиморонът, антитезата:

Дали позор ще срещнеш или слава… -
Не страдай, не плачи, не съжалявай.

Сърцето утеши, изтрий сълзите
И натири тъгата вдън горите.

На всички ей така благодари,
че още твоята звезда гори.

И още, че те чака път далечен.
Че ти е хубаво. Че ти е вечно.

Самоиронията също играе важна роля, тя е просто задължителна, защото не бива да се вземаш прекалено насериозно. Елена Алекова пародира тези, които словоблудстват с кичозни стихове и цинизми и вулгаризират словото. Не става дума за пуританство, а за изкуство, художество, защото изкуството е духовност. Откриваме сатирични нотки, но без заяждане на дребно.

В повечето стихове преобладават самота, тъга, пустота и в същото време поетесата ни уверява, че в живота има и светли мигове, заради които си заслужава да живеем:

Превити къщички - от самота.
Такава пустош, мараня такава…
От Бога и от хора изоставен,
забравен свят - почти до пропастта.

Прозорци слепи, скърцащи врати.
Като че казва нещо с глас пресипнал…

Да го докоснеш - и ще се разсипе,
буквално в бездната ще полети.

Родината често е мащеха за българина. „Каквото беше - беше” е рефрен за живота:

Какво ни направи сушата?
Какво ни направи потопът?

Нито земята слушаме,
Ни на небето ропота.

Високи, сини планини,
реки и златни равнини…

Земята - като че пустиня.
Небето - свъсено…
Родина.

И едно силно стихотворение с Ботеви мотиви, които са много актуални не само за днешното време:

„Кажи ми кажи, бедний народе,
Кой те в таз робска люлка люлее?”
Нито юнаци низ гора ходят,
нито жетварка в полето пее.

Псета и вълци само, и вихри.
Пусти - селата. Празни - сърцата.
Ни ропот. Ни стон. Навред е тихо.
Мираж в пустиня е свободата.

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз сънна дрямка люлее?

Кажи ми, кажи, бедний народе!

Кажи ми, кажи, бедний народе…

Природните описания са впечатляващи. Елена Алекова е чедо на Родопа и това си личи в цялата стихосбирка. Щурецът и пеперудата са преобладаващите персонажи в стиховете. Те символизират музиката и полетът, т.е. Свободата. Стилът е много музикален, разнообразна е ритмиката. Стиховете са между реалността и съня.

Творбите са преди всичко реплики на известни популярни стихове, цитати от фолклора, стари шлагери и т.н. В края на книгата поетесата е посочила и авторите на творбите и съответните цитати, на основата на които е сътворено стихотворението.

Именно затова поетесата ги е определила като центонини (от „центини”), т.е. стихове, предизвикани от цитати, които са впечатлили авторката и са я провокирали за съответната поетична творба. Преобладава детското, чистото, непорочното, неоскверненото. С тази си стихосбирка Елена Алекова успешно доказва, че може да се пише смислено и по този начин.