Петър Парижков

               На Божидар Томов

Градът на ясните религии
                     жестоко умъртвява
илюзиите си,
спасен от бавна смърт…
Не се живее само с епос и със слава,
които като вкаменена музика кънтят.
И аз потъвам в нейното отдалечено ехо,
обвило в бронята спасителна града.
И ризници,
и ризи ме спасиха,
                         но отнеха
безумието свято - да се преродя
във българин,
от варварски копита оглушаван,
на кладата изгарян богомил…
И никога от ризници спасяван,
но от позора себе си спасил.
И моята религия на българин,
                                           в която
повярвах като еретик освободен,
ме връща тих в укротения
                                   амфитеатър,
от моето присъствие смутен.

Декорите са истински -
стени от древни крепости
със истинско и пламнало небе над тях.

И монолозите разнищват мъдростта на епоси.
Героите са съвършени…
И без страх…
Те не повтарят свойте грешки
откровени. Безпомощни са кухите
стрели.

Навярно те са мислещи тръстики,
                                            удивени,
че раната от тях не може да боли,
защото срещат не гърдите,
                       а картонените брони,
по-сигурни от истински дори…

А камъкът под колената непреклонни
се гърчи от поклони и гори.
И ослепен от диамант,
                   а не от меч -
                                  немощен
героят пада…
Търновград,
                 привет!

Като шлифовано зърно от диамант
                                               разкошен
несъвършеният ти блясък е отнет…

….Отивам си от укротения амфитеатър,
разкъсал броните във яростта си зла.
И влизам в твоята история без ризница,
                                                           която
да ме направи недостъпен за стрела!…