Петър Парижков

Разхвърляни спомени за Петър Ненов

В своя знаменит “Буквар с различни поучения” (1824 г.), известен като Рибния буквар, д-р Петър Берон пише: “Александра попитаха: “Где ти е иманието?”, а той показа приятелите си”… Става дума за великия пълководец от античността Александър Македонски (356-323 г. пр. н. е.).
Приятелството е безценен дар за човека. Времето покрива с благородна патина духовното съкровище, за да го съхрани завинаги.
Тези думи отнасям към приятелството ми с Петър Ненов - писателя и човека. В моите спомени той остава с изключително чувство за приятелски дълг и рицарска всеотдайност - подобен на неподкупния Робеспиер…

***

Било е вероятно през пролетта на 1965 г., в разгара на пролетта, преди лятото. Журналистическа командировка от Военна редакция на Радио София във Велико Търново. В старопрестолния Царевград Търнов сме в екип: Стефан Симеонов /шеф на редакцията/, Никола Гаговски, Илия Василев, Христо Симеонов, Петър Ненов и моя милост. Както се вижда - цяла армада.
След като си свършихме работата през деня, вечерта сядаме на голяма трапеза в представителния ресторант на Балкантурист - “Янтра”. Край нас - момичета студентки. Веселие. Посреднощ - леко пийнали и въодушевени, тръгваме към историческия хълм Царевец. Изкачваме се на Балдуиновата кула. Внезапно зазвучаха стиховете на Асен Разцветников:

“Търново с черквите, Търново с белите куполи,
с бистрата Янтра, прегърнала твойте нозе,
с къщите, пъстри кози по скалите натрупани,
с многото шипки, люляка и синьо небе!…”

Сякаш всички се върнахме в старопрестолното Търново. Поезията, историята, природата наоколо, момичетата край нас - всичко опияняваше.
- Невероятно, фантастично, невъзможно! Не мога да го преживея - каза по едно време Петър Ненов, също екзалтиран от поетичния миг. - Ще се хвърля от кулата…
И тръгна към отвора на една бойница, но ние с Никола Гаговски овреме го задържахме. Иначе кой знае какво щеше да направи. Беше луда глава.

***

Ранната есен на 1966 г. Тогава като студенти бяхме съквартиранти с Иван Бориславов и живеехме на ул. “Страхил войвода”, пресечка на ул. “Иван Асен II”. Една сутрин се бях запътил за първата лекция в Софийския университет “Св. Климент Охридски” от 7.15 ч. Отивах пеша към “Алма Матер”.
До самия вход на кино “Влайкова” имаше закусвалня. Минавам край нея, поглеждам през прозорците и виждам как Петър Ненов държи чиния с шкембе-чорба и я носи към една свободна маса. Забеляза ме и той и веднага ми даде знак да вляза.
- Адаш, къде си тръгнал толкова рано? - пита той.
- Отивам на лекции в университета. Първият час е при професор Петър Динеков.
- Трябва да свършиш една работа. Професорът ще ни прости за отсъствието. Довечера от 18.30 ч. по Втора програма на радиото трябва да се излъчи предаването “Строители с пагони”…
(Тук искам да поясня: в ония години всяка седмица по Радио София имаше 30-минутно предаване за Строителните войски. За него отговаряше Петър Ненов като редактор от славната някога Военна редакция на Радиото.)
Той продължи:
- Наскоро с Ванката /имаше предвид моя съквартирант и приятел - младия поет Иван Бориславов / бяхте в командировка на строежа на Нефтопреработвателния завод край Бургас. Обади се на Ванката. Отивате двамата в радиото и подготвяте предаването за довечера…
У мен нямаше никакво колебание. Трябваше да се спасява положението. Моят приятел Петър Ненов беше бохем, благороден бохем по природа и аз го разбирах. Пък и действително наскоро ние с Иван Бориславов бяхме командировани от него в Бургас, където Строителните войски изграждаха Стопанското обединение “Нефтохим”.
Звъня по телефона на Ванката. Обяснявам му положението. Той също не се колебае. Към осем часа вече сме във Военната редакция на Радио София. Разтваряме бележниците и започваме да съчиняваме направо на пишещата машина. После монтираме магнетофонните записи с гласовете на строители. Главният редактор Стефан Симеонов осигурява студио за запис от 13.00 часа. Записваме 30-минутното предаване с Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова и вечерта то се излъчва. Слушаме го как звучи в ефир и сме неизказано щастливи, че сме помогнали на приятеля.
На другия ден той ни изплати хонорара. Не бих отбелязал този факт, но тогава (пък и кога ли не!) хонорарът беше добре дошъл за нас, бедните студенти…

***

Отминалият ХХ век. Краят на 70-те години. Лятото. Може би август. Със семейството съм на почивка в Международния младежки център “Георги Димитров” - Приморско. Ненадейно се срещаме с Петър Ненов, който също е семейно тук на курорт - в почивната станция на Строителните войски.
Преди тази среща аз и жена ми се запознахме и сближихме с леля Милка - чистачка на стаите в хотела, където сме отседнали. Тя е от близкото село Росен, Бургаско. От своя страна леля Милка ни запозна със съпруга си, който се казва… Петър Ненов. Ха сега де! Втори Петър Ненов на едно и също място по едно и също време. Този втори бай Петър Ненов е бивш миньор. Одухотворен човек, обича веселите компании.
Решавам да запозная двамата съименници.
И тъй, една вечер сме седнали в кръчма да се почерпим.
Казвам:
- Да ви представя: Петър Ненов от София и Петър Ненов от село Росен. Запознайте се…
Двамата съименници се споглеждат с изненада и след възклицания си подават ръце.
- Адаш, как направи тая работа? - пита ме софийският Петър Ненов.
А двамата си допаднаха. И на приказките, и на почерпката. Прекарахме хубава лятна вечер край морето.
… Сега, когато и двамата са отвъд, си мисля, че може би отново се срещат в някоя небесна кръчма - да се почерпят и поговорят по свойски.

***

“Спомените са единственият рай, от който не могат да ни изгонят” - твърди немският сатирик и романист Йохан Паул /1763-1825 г./, известен с псевдонима си Жан Пол Рихтер. И сигурно е прав.
Петър Ненов щедро ни подари своето приятелство. То остава заедно с написаното от него.
А това е достатъчно за рая, който обитаваме приживе.

31 март 2004 г.